петък, 27 август 2010 г.

Защо нощта е тъмна...

Някога Нощта била любима на Деня и светла с обичта си, колкото и той. Живеели в хармония. Ала Денят събирал денем много грижи. Сънят тежал, дори с Нощта. И тя поела в нощ една обет - да приютява всички грижи на Деня, за да е лек съня и обичта върху блюдата на теглилката еднакво да стои. И оттогава - потъмняла... Денят се натъжил. Покрил лицето си с най-тъмни облаци и много дни все плакал. Забравил да прибира слънцето и то оставило върху небето огнена следа, докато обикаляло да търси своята врата. Нощта прегръщала Деня, поемала сълзите в шепи и с тях поливала цветята. И оттогава сутрин е росата... Денят все пак се примирил с обета след няколкото тъмни дни в живота, погледнал леко в утрото, задрямалото върху прага неприбрано слънце вдигнал и огнената нишка на следата намотал в кълбо. Цял ден го носил в джоба, търкалял го с ръце, докато заприличало на перла. Нарекъл я Луна и вечерта я вплел в косите на Нощта. Тя ослепително блестяла в тъмнината, а всеки лъч оставял по небето точица, мъничка и пулсираща от нежната хармония. Така се появили и звездите. Денят заспивал под перлената светлина на бялата луна, оставял грижите в полите на Нощта, а сутрин я покривал с лека светлина, за да поспи и тя...
И тъй, все тъй - до днес. А нощем, когато стане много тихо от изгасените прозорци, Луната заблестява повече. Може би я видя и ти нощес?!
--------

В предишният ми постинг Кръстю каза в коментар:
Тъжна нежност,
нежна тъга
лека нощ,
нощна лекота :)
Мисля, че с тази "лекота" на сутринта се появи и приказката.
Благодаря!

четвъртък, 26 август 2010 г.

Едни лалета...



Ръката
спря за миг
в простора
на платно...
Погледна
тези цветове,
в палитрата
на спомен,
вътре...
И го последва...
Превърна светлината
от онзи ранен,
дъхав дъжд,
в душите на лалета,
в седефените образи
на капки
ги събра
и тях положи
в тъмния обков
на жадна мед...
Картината
едва побра това,
което четката
не доизписа...

вторник, 24 август 2010 г.

Пътеки... от един следобед

Има пътеки, почти забравили
на детството за босите крака,
с коприва, в сянката си скрила
поне по спомен, още жив,
от тяхно лято...
Ако изстинала от слънце нощ
от дрехата на ярък август,
отрони песъчинка в паметта
и тишината чуе песента
от бързала река в съня,
и шум на вятъра в камъш,
очите ще потърсят в тъмнината
отрано стъпки на зора в стъклата.
Има пътеки, които знаят за къде отиваш,
щом си разгърнал тяхното начало.
Там, още, от пепелта по ходилата, пари
и камъните спъват, както някога,
безгрижността под ризата,
на вятъра.
Върбите и тополите са същите,
запомнили не само моите години.
Водата между двата бряга тича.
Все така. Надолу. Друга.
Заслушвам се...
Дочувам приказката...
на душата... същата...
и чиста, и дълбока...
плавна, закачлива, шумна...
прошушната с понесените,
усетили вика на есента листа...
гальовна, бърза...
замислена за същината на това -
защо се движи в сянката
на двата бряга...
откраднала от вечността
на камъните, скрили дъното,
застиналите с времето въпроси...
и тайната на няколкото лъча,
избягали с лика на слънцето,
за шепа от прохлада...
Има пътеки, които пазят в нас
проекцията на годините.
И винаги ще срещаме по тях
началото.
Дори да сме почти накрая...

неделя, 15 август 2010 г.

Затворени следи

За времето, в което беше влязла в ритъма на планината, написа страниците, за които нямаше година време. Сами се спираха на мисълта на пътя думите и не застиваха от страх да продължат пред многоточие. Полека взе да си усеща тялото. Видя си раменете, извивката на ханша, шията и забеляза колко е пораснала косата, очите как затварят в поглед бръчките и как искрят щастливо петънцата в тях, когато слънчев лъч се закачи в пердето. Беше й леко да е облечена така, със себе си. Сутрин разглеждаше на паячето плетката, посипана с кристални перлички роса и чакаше да светне в нея слънцето, да разпилее песента на капките. Това усмихваше и устните усещаха усмивката като разхлада и като утолена жажда през деня. Шумът на утринта, с цвъртенето сред клоните на сивите врабци и хлопките в далечината на кози, с очакващия лай на няколкото дворни кучета за своите коматчета, се сменяше с жужащия покой на ежедневието - пчелите по цветята с тяхното усърдие и равното обаждане на кукувица, просъскването на коса и трополенето в праха на някоя каруца, прехвръкване на гургулица.
Дните нямаха имена. Часовникът отдавна беше свършил времето си за такъв живот. Едва ли можеше да се сравни с безвремие. Но нямаше необходимост от броене на това, което преживява. Спокойното се усещаше, като природа. Можеше да спи в тревата, да диша топлината от земята като нея. Можеше да потопи крака на бързея и да мълчи, докато рибите приемат, че е камък. Можеше да слуша тъмнината, с вятъра, докато плаши птиците в гнездата, докато някоя сърна се приближава с шум на сухи съчки или да гледа в своята представа световете, които нощем й отваряше небето.
Вечер мислеше за смъртта, за свободата, за спомените, за надеждата. Докато разказваше на себе си как мисли за тях й беше увлекателно, разбираше. Но щом отвореше компютъра и страницата замълчаваше. Когато на самия теб ти е известно как разбираш всичко, защо ли трябва да го споделиш и с някого. И той ще мисли някак си, както отдавна вече е известно... Може би... По-вероятно е да няма още точно мнение по всички, вълнуващи въпроси. Някога, ще го напише... помисли си...
Откакто Чудомир й писа, че Раян от два месеца не е на този свят, се опитваше да се пребори с мисълта за "никога". Макар от известно време в себе си да усещаше, че той е спрял да вярва на живота, имаше надежда, че думите й ще го стигнат, че той ще остави нишките на скъсаната си душа под дните настоящ живот като кълбо от прежда, което скрива възелчетата под здравото. Пишеше му. Той мълчеше. Полекичка затваряше следите си. Отишъл си бе тихо, без да наранява спомените си с това, което е останало от него нито като душа, нито като тяло. "Никога". Как ли човек се бори с тази дума?
Не беше губила толкова близък човек и не знаеше как се свиква с "никога". Няколко дни чете старите писма. Започна от последните. После четеше напосоки, което и да е. Спомени… виновна сутрин; усмихната; тревожен ден; избягали мисли в хотел; такива, разкъсани от съжаление, до чашата с уиски; Средиземноморска юлска нощ; големите звезди на юга; работа; работа; мечти; любимите деца; Егея с древните си брегове; неудовлетвореност; изгубена вяра; потребност да си необходим; игра на справедливост; затворени завинаги приятелски очи; нощи под огромната студена пустинна луна; ръце, които стискат отвътре джобовете… Заобикаляха я, бяха й познати, тъй близки от многото прочити. Замисли се. Може ли той да е някъде тук? И да я гледа?... Беше готова да се закълне, че чу как той й казва: "Когато пишеш, премери внимателно. Не бързай с думите. Те трябва да са точните и да изглеждат вечни!" …
Времето изтича, както пясък през разтворени пръсти. Започнатата приказка, каквато той й бе поискал да напише някога, остана заключена завинаги заедно с недовършените стихове и разкази в дефектиралия диск на компютъра. Може би трябваше да напише нова? Например за усмивката…
Понякога смътно я обхващаше тъга, като студа от нощ в пустиня. Пълзеше и порастваше до страх от загуба на нещо. Прехвърляха се в паметта й образи, които не познаваше, но сякаш бе живяла с тях. Говореха. И тя разбираше… Арабски… Изгубваше се в нещо като нощ, но хората все бяха близо. Усещаше ръце на челото, разтриваха й пръстите. После се умълчаваха тревожно. Някой тихичко я викаше: "Мамо, мамо…" А тя пътуваше назад от този глас, отдалечаваше се, крещеше, ала гласът бе спрял да й се подчинява, звънеше само в нея. После болеше в коленете, в глезените й, в ръцете, вътре…
Наблизо сврака изкрещя и тя полека слезе от тази страна на унеса. Опипа раменете си. Боляха я. А може би не беше нейна болката?
Припичаше, както обедно слънце. Беше седяла на скалата неизвестно време. Равнината, която се откриваше оттам, започваше да се изпълва с жега, а сивкавия цвят трептеше вече над реката. Дърветата, отпуснали листа, помръдваха едва под пръстите на вятъра. А той се спускаше под тях, в тревата и на сянка, докато слънцето премине дневия останал път...

И някога ще дойде...

... Тъй се нарича още края на предчувствие...


Като светулка примигна два-три пъти под навеса сънената крушка, погледна стреснато, а после се заслуша в говора откъм огнището.
"Бай Маноле, я виж ти! Пуснаха я електриката. Не е за вярване. Направо е за разказ... "Пътуване по междуселски пътища в Балкана... все по жицата". Накрая непременно ще изкажа и похвала, за бързината, с която хората от НЕК ме стигнаха."
"Пиши ги пишман тях, чедо, ама има и свестни, съвестни. Като навсякъде...
Е, аз да те оставям, че се заседях. Пък ти ела, та да те види бабата, да ти откъсне цвете... то, докато пишеш да те гледа, другарче да ти е. Сполай ти, сине, хайде, да вървя!"
Подпря и с двете си ръце тояжката, изправи се полека и бавно се разгъна. Заситни по пътеката. Повтори още зва-три пъти: "Хайде, аз да вървя", а галошите провлачено оставяха следи от думите. Резето се заклати... като махало... докато утаяваше звука в изправената тишина на двора... Така остана... Колко?... Тук време нямаше. Тук времето се пълнеше, за да изтича на града в часовника, в забързаните му коли, от върховете на антените по покривите... Не се усещаше, но чуваше че диша. Тежеше върху плочите. Тревата изпълзяваше едва от тежестта. Превеждаше импулсите на времето през себе си. Те късаха обвивки болка, втвърдената тъга, красиви рамки самота... Пак болка... от неразбиране и от куршуми на обиди... Пчели жужаха близко, събираха спокойствие. Все тъй безгрижно си се трудеха. Две сини пеперуди пред очите й се гонеха. Върху ръкава на жилетката й кацнаха. Не забелязаха, че е човек. Тя беше пуснала небето да върви през нея, да се обменя със земята. И чуваше как тъничко расте тревата и под кората на асмата как течеше сок, къртица как разкъсва корени, как мравки пускат семенца от входа на мравуняк. Подсвирна кос. Превлече погледа й към небето. Там слънцето събираше парчета облаци и кърпеше с лъчи една голяма дупка над гората, а върховете на дърветата дълбаеха отново синевата със свредла и блесваше на друго място нова... Прошушна вятър в крушата. Листата й игриво затанцуваха, поклащаха се в такт...

Гората криеше дълбоките й чувства по-навътре, из тайните пътеки. Започваше да ги покрива сутрин с шума, разголвайки гръдта на клоните, за да запази нейната.
Тъй дните се редуваха, по имена. Полека спряха да й се представят. Съблякоха си ризите, в които бяха ги облекли седмиците и сутрин от прозорците я гледаха с избистрените си очи на светлина. Един през друг се надпреварваха да й показват слънцето. Веднъж - през капчици изронена от облаци мъгла. Веднъж - през дъх на оран. Или през шепотите на събудена гора. Започна да ги различава по звука. Сребристата мъгла полепваше по пъстрите листа, събираше с прашинките си капчици по малко цвят от тях и шушнеше в големите очи на огледални капки цели ноти за кристална арфа. В дъха, застанал над междата, се чуваше душа на флейта. Гората бе богата. Като оркестър. Пристъпваше по клоните й първо вятър. Разгръщаше в листата партитурите и пускаше цигулките. Погалваше гнездата и птиците рисуваха събуждането си с обои. Дълбоките й звуци идваха от стъпки на елен по съчки, а кратките, накъсяно забързани - от плахост на сърна.
Дърветата едрееха от цветове. Поляните омекваха в сено за зрели плодове. Лъчите, оставили най-топлите си ласки в лятото, протягаха ръце под окъселите си дрешки да се порадват ту на шипка, ту на керемида, ту се закачаха из гроздовете на калина...
Разходките й всеки път отдалечаваха града. Оставяха в компютъра най-дългите и будни нощи, несигурните крачки мисъл. В скалите се опираше. В живота нямаше подкрепа. По камъни в овразите разчиташе писма от летни бури. По оголелите от сеч баири я срещаха проплакали, отворените рани на земята. Пречупен клон, подпрял земята, е дал живот на новата фиданка. Елхичка е намерила покой в полянка. А друга - в борбата с вятър е изгубила сърцето си... без връх расте. Намираше причудливи парчета клони, корени, шлифовани от пътя си по камъни. Наричаше ги разкази. Подреждаше ги върху скрина. И вечер, в прожектора на свещ, ги караше да пресъздават своя свят. Започваше се с новите, дошли едва следобед. Останилите слушаха, понесени от унеса. Едни намираха с новодошлите прилика. На други ароматът беше близък, тъй както спомена от роден дом. А трети... те бяха мълчаливи, като залези... и слушаха, тъй както бряг реката си.
Камината редеше по стената сенки, а тишината, в залата на стаята, ги аплодираше... приемаше от топлината им...
Нощта подпираше вратата с тъмния небесен кош... Това, което трябваше, оставаше да дойде... някога. Но приближаваше...

събота, 14 август 2010 г.

Възпоменание...

В горещо време мислите не стават по-лениви, а в леността на тялото намират най-голямото удобство - да си пробудят думите у нас... В такова време морето впряга всички сили да обуздае лодките, на чайките крилете са върха на толкова мечти, а вятърът се гони в слънчевите блясъци... В такова време един човек жадуваше да бъде сам сред сините стихии, да връзва вятъра с въжета от платната и да е само точка, някоя, от хоризонта…
Не мисля, че смъртта е състояние, което спира смисъла живот, като затваря и последната следа, оставена със сетен дъх, с написана в бележка дума и с крачки привечер по тихите алеи покрай залива, с отправен взор над покривите на града, последвал падаща в безлунна нощ звезда. Не мисля, че отвъд това, което мислим, че остава и над което роним спомени и пръст, не съществува свят, различен от това, което влагаме за смисъл в тази дума. Мисля, че той е нашата неосъзната свобода, която в този свят намираме за непотребна, заради хиляди "ако", заради параграфите в законите, заради инерцията на деня. Мисля, че в този вечен свят живеят най-ярките и смели мисли, които някога сме дръзвали да си отправим, които сме залутвали из себе си, докато, търсейки сме спорили или сме спирали безпомощно до многоточие…
Дали това, което огледалото показва като образ, което възприемаме, защото имаме очи, изгражда образ, който е наистина това, което сме в душите си? Може ли от мислите да се извае образ за очите? И има ли значение какъв е образът от плът, ако духовният е този, който ти допада? Не знам. Но щом замислям себе си с въпроси, значи вярвам, че възможността да е така е по-голяма.
Когато в този свят един ден ни събуди вест, че някой близък образ на душа си е отишъл, изгубваме за миг къде отива нишката на мисълта… Тя спира в точката на хилядите спомени, където къса техните обвивки време и те политат в устрем да достигнат този образ, освободени като него. А после, уютно сгушваме това им състояние в очите, под клепачите - когато ги затворим да виждаме къде са, какво ни казва образът от тях… Когато в този образ са се въплътили мисли, изписвани години в електронните писма, когато си привикнал да не търсиш в тях това, което запечатва снимка, живееш с този образ сякаш си извън света на твоя град, на твоята държава. Има сякаш свобода, от тази, която упорито всеки търси, а тя се среща в свободно състояние у нас, ако сме спрели да я търсим като обяснение…
Бих искала да разпилея думите от тези мисли като прах и всяка мъничка прашинка да е знак за свиден спомен, която да достигне в по-големия, свободен свят до образа на този, когото с очите не познах…

четвъртък, 5 август 2010 г.

Оттатък...

Лиричните дървета
стихват жадни
в постелята
от топла пръст,
в избухналата песен
на щурците...
Лиричните дървета
под кехлибарения бронз
на прах
мечтаят...
цвета оставят в полумрак
под неразбраната загадъчност
на вятъра...
а залезът от този ден
тъгува...
за юли...
за жътвата и за светулките...
за недовършените
облачни картини
в платното на небето...
за краткия внезапен лъч,
откъснал унеса прозрачен
на стъклото...
Лиричните дървета...
поетите на всяка нощ,
щом спи поетът...
А тайните изстиват бавно,
на пода,
под счупените
пластове
романтика,
през сянка от луна,
прекрачила
лиричните дървета...