събота, 22 май 2010 г.

Следи от многоточие на вчера в днес

Имението на звездите
оживява,
когато погледите
на отсъстващи
изпълнят нощните пътеки...
Изместеният хлад
намята раменете в синьо,
а устните
изпращат топлина
на бучка кехлибарен лед
с ръба на чашата...
Реверът е закичила целувка.
От неотдавна
е останала прегръдка -
за тази вечер артистичен шал...
Цветята са в очите,
под клепачите -
божури в розово,
до саморасла дюля,
под вятъра,
зареял поглед
в сянката на било,
между посоките на дефиле...
От дните закъсняла светлина
гради кръга луна
под звуци на замислено пиано.
А още няма лято
и без светулките така е тъмно...
Дърветата усещат птиците в гнездата.
С листа улавят трепета на полети.
И дълго призори
препускат в мисли с тях...
Да се намерят с нашите желания,
все още само спомени,
за незапълнено очакване,
което да забрави
този парещ вкус на сълзи...

Часовникът от час
изпълва този стих
с минути вчера.
Нощта избърза сякаш
и неусетно влезе в днес...

неделя, 9 май 2010 г.

За обичта, за светлината, днес и пътя, а също и за... едно паяче

Имало едно време… Имало?… Ама аз искам приказките да започват с… "Днес ще"...

И тази сутрин светлината промъкна сянка покрай уж плътно спуснатата щора и утрото огледа стаята отвътре. Разчисти сцената на масата, където боите репетираха до късно вчера картинената си игра. Събуди роклята, тъй артистично преметнала през стола свойта синева и тя със слънчогледите сред нея се размърда. Отмести лъч от някакво петно на кахлената печка. Провря ръка през всички накити, закичили стената пъстро. Докосна канапето в ъгъла. Погали две крачета боси, показали се под завивката. Остави малко тъмно в ъгъла, до входната врата, зад къщата на паяче и седна на перваза да почака с мисъл - кога денят ще си оповести програмата. А той не бързаше. Все пак неделя беше. Прозореца отвори най-напред и вдъхна славееви песни с пълна гръд. С два повея на вятър среса разбърканите кестенови клони. Под душ на облак ги изми, а в любопитните очи на теменужки остави наниз ситни капки.
– Сега? - попита светлината, поклащайки безбройните крачета, все още в някакво очакване да чуе дневен план.
– Сега, - изрече дрезгаво деня (не беше пил от цъфнали акации нектар). – Сега ще слушаме дъжда. Това е първия урок. За медитация, за разпределяне на цялата енергия. А после ще изпишем по прозорците слънца. Че нашето е закъсняло, не може днес да изпревари облака. Пък той, дъжда, прозорците оплита в паяжина и мислите на хората оставя в стаите без закачливите бодлички слънце, тъжни... Това ще ни отнеме предиобеда. Като наместим перпендикулярно стрелките на часовника, по улиците ще излезем и с вятър ще топим разцъфнал майски сняг, цвета на вишничките ще подсилим с малко алено. Ти, като светлина, ще ми отмериш точна мярка, колкото трябва да е дневно. Ще разповиваме цветчета рози, че да подготвим розобера. И най-накрая, ще вземем шапката на залеза, защото утре сутринта на утрото ще трябва за ранната екскурзия в полето. Ще свържем хоризонта в следи от самолет с небето и… Ти, светлина, дали обичаш някого? – прекъсна свойта мисъл изведнъж деня.
На светлината и очите грейнаха. Едва сдържа усмивката зад ъгълчетата на устните.
– Обичам, - рече. – Обичам… началото, когато в ранно утро с върха на пръсти галя по събуждане и сънените звуци на нощта примамват жадно. Обичам, когато получавам букети облачни, изпълнени с желания да се пилеят в хиляди конфети и в цветовете на дъга да ми изписват: "На теб, любима светлина… Оставам с обич…". Обичам жегата в следобеда с ръце горещи да ме вземе, да тръпна до примала в миражна мараня край пътя на река. Обичам да се люлея в залезната сянка, да се топя в очите му до своята последна капка…
Денят едва не ахна. Широко се отвори, с ефира на душата заговори:
– Значи… Ти, ти обичаш мен?! Значи за теб съм твоя ден?! - и се усмихна светло-светло…

Да... да… Денят и светлината се прегърнаха и тръгнаха да извървяват пътя на програмата... А роклята, онази, със слънчогледите, облече си стопанката, крачетата изпод завивката обуха чехлите, а накитите гордо, погалени от светлина, разглеждаха какво се върши в стаята. На канапето легна шарена възглавничка, а то под нея меко се разстла. Какво остана да се проследи?! Май паячето?! Да, от ъгъла с нюансите на тъмнина. Хм, горкото, едва избяга от четката за паяжини. Все още в погледа му се чете: "Ще види тази пухкавелка какво аз мога. Такава мрежа през нощта ще изплета, че цялата ще я погълна. Хм…". И на невидима за светлината даже нишка, като махало залюля телце… А аз? А вие? Не може да не сме изрекли поне веднъж: "Днес ще", нали?!

събота, 8 май 2010 г.

Врата

Врата.
Към вътре и навън.
Зад нея винаги
за другите е сън.
А вън –
сънят е само смисъл
как да запишеш
преживяното.
Врата.
Затворена, заключена,
открехната, преграда.
Измислена да защитава.
А с времето –
разделя, прикрива,
мълчи със стаята,
загърбва.
Врата.
Изпиташ ли пред нея страх,
недей отваря,
може би крие вход на ад.
Но ако заговори в теб копнеж,
я отвори,
навярно вътре е надеждата
или
врата,
която е последна
и води до отворения свят,
към онзи,
откъдето сме дошли,
към онзи – без преградите.
Ако не си видял вратата?
Ако не си се питал има ли я…
Тогава?
Тогава - измисли я...