вторник, 13 октомври 2009 г.

Сутрешно... на някого (не знам кой номер е подред)

На Ра...

От стържещи листа, подгонени от вятър се събудих. И от загатнатата светлина , проникваща отвън. Разсъмваше. Небето пускаше по малко слънце между тъмните, по-плътни облаци, които бе приело по-навътре и между леките, по-бели, като накъсан от играта на деца памук, с които май се забавляваше и вятъра. Подхвърляха си ги и си играеха на "нарисувай този цвят" със слънцето, а щом той заприличваше на тъмните, го мятаха при другите. Когато напласти достатъчно, за да покрие по-голямата си част, отвори изтока и слънчевото злато се разтече върху къщите. Излишъците бяха малко и тях небето взе за себе си. Не биваше да носи толкова наситен мрак в началото. Добре изглеждаше във фрак, но представлението е чак довечера.
За днес валежът слънце стигаше. С това добави по листата още жълто и само то, защото е небе и знаеше кое как, даде знак на вятъра да му затвори портата. А той това и чакаше. Завтече се през покривите, оплете се из кабелите на антените, разхвърля ято гълъби и с двете шепи грабна от липата крилатите й семенца, защото беше обещал от вчера днес да ги поразходи. От най-високото ги хвърли и те разперили кафявите си роклички, описваха спирали, докато се пързаляха по раменете му. Помете със замах алеите и струпа всичките листа поравно пред вратите и из храстите. Хареса днешен вестник от сергията и го разстла, както вълшебното килимче Аладин, но после се загледа по витрина и го остави на една бреза. А тя, погледна го с върха, но не разбра, защото там листата бяха млади и го предаде на по-големите си братя, клоните. Те му обърнаха веднъж внимание, веднъж се закачиха в някаква голяма буква "О" и май решиха, че не пише на езиците, които знаеха, не го зачетоха и той се свлече върху тротоара. И както беше вече поомачкан, и както вятърът достатъчно се бе оглеждал във витрината, преметна го два пъти и сви ъглите, та да му заприлича на кълбо и го подритна право в гърлото на коша за боклук...
Не мисля повече да му обръщаме внимание, на вятъра. Премества се ту из акациеви клони (не знам защо си мисли, че стоят раздалечени и не си говорят, та ги сближава), ту из прозорците наднича и ха не си посмял да му обърнеш мъничко внимание, се сърди и по стъклата чука с песъчинки.
Небето си съблече фрака, защото с тъмните си облаци го пробва за довечера, нали ви казах, че ще има представление и си облече синьото елече, направо върху ризата с най-романтичните ръкави. Но продължи да си играе с облаци. Рисува зайци, водопади, криле на самолет, наподоби дори и профила на мой познат поет. Рисуваше ги с увлечение. Замахваше с ръка и пускаше за малко слънце. След плътен щрих надолу с четката го скриваше.
Звънят тръбите от строежите. А през стените чувам разговорите и на съседите. Хей, вие там, които спите още, ставайте! Денят ви вика с цялата си светлина...

2 коментара:

  1. Прекрасно рисуваш и картините ти винаги са леко динамични,защото избягваш природните катаклизми.Винаги търсиш хармонията,уюта на пейзажа,покоя,но и в покоя има динамика...

    ОтговорИзтриване
  2. stormbringer...
    Природата, когато се препъва, не ми се ще да я поглеждам изкривена. Достатъчно душите ни са пълни с рани, та да насипвам и солта от катаклизми. С това не мисля, че отбягвам кривото, намирам му подложка да не куца, да се изправи, да украси различно в тоя ден природата със себе си...

    ОтговорИзтриване