събота, 3 октомври 2009 г.

В дъжда... когато съм

Вали… Комините прегърбено се свиват в тухлените ризи, навътре крият топлина от лятото. И улиците са сами. Студено е без стъпки. А всяка капка е камшик, забива се в плътта на слух, кърви върху стъклото празно-бледо...
Вали… От лампите, на нощите, възкръсвали от дългите ни сънища, когато сме вървели в дните си... А капките към тях пришиват с острите си връхчета потръпващите, скъсани в очакването мисли и нещо малко се протяга по-напред - усещане за цялост, но без ред... По устните усещам прах от звездни улици, очите ми загребват празнота от кръгове, изписани от капките за стъпки и тромавата, уродлива мисъл лекичко пристъпва хромо, опитва се да потанцува… Краката й са боси и в полунощ, върху последното стъпало ще оставят отпечатък, следа, за който им познае стъпките... А тя се слива с тюркоаз от локвите, разплита образи на облаци и тръгва из калта, в пукнатините, да търси бели камъни, души на непокълналите капки... Очи, учудено зелени за незавършените разговори и незапочналите празници, подреждат мигове върху стъклото, а то изплаква тях… И времето заглъхва в стъпките, не чува как валят по мене капките, как ме посипват с букви за начало, отгледани в плантации на огледало, загърбило земята, оставило очи за поглед на небе от връх...
Вали... От мен към този свят. Изтичам с мисълта си в нишката на струйка. Изливам дните си, излизам с тях, изгубвам се без бреговете си... Отключено оставих в нас... за да се върна пак. Но пътят не е същия, и капките са други... От тях си спомням стъпките, когато ходят по стъклата, когато другото е същото, но е забравило за същността, защото е останало само сред океан, поляна, цяло... сам... И криволичат звуците, едни и същи, за да се помнят... попиват из пръстта, отекват с ехо от перваза в мен... Аз съм напомнянето им, когато ще е сухо... И под каляската на вятъра ще тропат спомени за стъпки на пчели по цвят, нетърпеливи да намират...
Вали... И бързат кадрите на този ден. Успехът им ще се изгуби скоро, щом и екранът светлина избяга. Нощта ще преплете коси с дъжда... Прозорецът ще ме погледне с моя лик и ще си кажем с близък поглед, един на друг, "това съм аз"... Вали…

4 коментара:

  1. Ще сложа една стъпка тук до твоята... както обещах...

    ОтговорИзтриване
  2. Dark...
    Да повървим сега... Ти затвори прозореца и виж какво ти пратих със дъжда... Пътеката край църква и ангелските гласове, долитащи нагоре от подземия, една трептяща тишина под боровете между жегата, цветя, каквито си отглежда само лятото... Оставих с думи стъпки... По тях ще можеш да се връщаш, Dark!

    ОтговорИзтриване
  3. Носталгия,печал - това носят дъждовните капки и усещането за повторяемост,кръговрат, от който като че няма изход.А движението на дъжда е двустранно - от вън към теб и от теб навън.Не зная каква е ролята на тази двустранност,но различното винаги е оригинално!

    ОтговорИзтриване
  4. stormbringer...
    В праха тупуркат босо капки и щом изпълнят пътя мокро, отвътре те повява хлад... Пръстта по-тъмна става, на буца в гърлотото ти вкоравява. Потоци от въпроси се изливат по ръцете ти. Дъждът облизва тях отвън, през погледа прозрачен на стъклото. От звуците ти става тихо, все повече мълчиш. Когато разговорът в теб се свърши, дъждът си е отишъл също...

    ОтговорИзтриване