вторник, 30 март 2010 г.

Когато времето не е в часовника

Часовникът, когато е заспал
и зад стъклото времето избяга,
голямата камбана слуша.
По стъпките познава
край камъните от стената
кой като премине, ще остане…
В завоя глъхнат бавно,
отмерено, осмислят тук
и търсят в мрака
зова на смисъл от напред.
Една, две, три…
и входната врата ги скри.
Мигът без този стъпващ шум
изглежда винаги като безвремие,
като пропадане между посоки,
като издишване и вдишване
без някаква последователност.
Слухът разделя всяка точка звук,
полага я в езика от метал
с гласа на утрото да сподели
какво си е доставил с тишината…
Покрай оградата върви.
Почти не бърза. Но не спира.
Прехвърля мисли с пръсти,
а думите споделя с джоба.
Не е за сън такава нощ.
Той… само той е тук…
Звездите пак са много.
И как издържат да тежат
на самотата долу?!

Часовникът все тъй без време спеше.
И ехото от котешките стъпки избеля.
Камбаната останалата самота
до вятъра, в душата си преля.
А той я залюля отвътре.
Дин-дан… дан, дан… дан…
и тъй от песента заспа.

Няма коментари:

Публикуване на коментар