петък, 2 април 2010 г.

Да нарисуваш миг

Ако площадът имаше очи да забелязва и ако помнеше поне, колкото часовник над стара сграда, сигурно щеше вече да е с впечатление, че от много време насам, почти колкото е достатъчно на дъжд да извали над половината от пътя, точно в 12.00 ч., тя сядаше на пейката, отсреща на пасажа, където чакаха трамвай случайни минувачи, а от витрините неоновото жълто пареше очите с мода. Разгръщаше голямата си папка, изваждаше като вълшебник два молива, гума и чакаше за композиция.
"Животът ни подрежда сам, но няма кой да нарисува тези мигове. Не сме художници. Така си казваме, макар че е заблуда и затова пропускаме какво ли не, което често е недостижимо, останало назад, в балона на момент."
Разбираше какво я пита онзи мъж, застанал зад прозореца на кафенето, на ъгъла, отправил в две посоки улицата, и както винаги дошъл, за да обядва.
"Рисувам мигове. Продавам ги, щом някой разпознае своя. Намирам често приликата в тях, но вгледаш ли се повече, ще видиш даже два момента на един и същ човек различни. Не помня вече откога рисувам. Не мисля, че на някого това ще трябва... Може да има и повтарящи се в цветовете мигове, защото хората разбираме за тях, когато се обличаме, последвали вика на модата. Понякога, не се разбира точно как, но в миговете спират силуети без лица. Най-нтересно е, че даже тъй мигът намира своя купувач. Такива хора казват, че тогава са били помежду двете настроения, не са намерили най-подходящо изражение, но пък така е по-добре за тях – биха могли да си представят повече моменти... когато се намерят."
През мълчаливите погледи на двамата, неосъзнато разговарящи от краищата на споделяното разстояние, преминаха поредица въпроси...
„През лятото, когато спирката олекне от постоянните си минувачи, рисувам покриви… Защото са измислени да пускат погледа над тях… да гледа свободата... а птиците оттам да гледат този свят, когато размишляват колко малки им изглеждат хората. И още... заради дъжда, защото той намира в керемидите платна и звуци... От миговете, за които пак съм тук, се уча... да чакам. И така живея... Но нарисуваните покриви не ги продавам. Те са животът ми."
Тя сякаш спря да мисли. Постави още щрих върху ревера на палтото, което онзи мъж изискано преметна на ръката си. Подсили сянката, която чашата прозрачно устремяваше към ъгъла на масата. Премести погледа от тях. Обърна нова страница от скицника и се загледа в следващия миг...

6 коментара:

  1. Прилича ми на теб художничката- и двете улавяте мигове и го правите с лекота и финес, само дето тя си служи с боите, а ти с думите.
    Весели празници, мир в душите и обич в сърцата ни да има и много щастливи мигове :)

    ОтговорИзтриване
  2. Лара...
    Прилича, казваш... Само че мисля, художничката е завидно млада и може да рисува покриви, които учат как се чака... На мен с думите не се отдава лесно този урок... и все повтарям и повтарям безуспешно...
    Благодаря за пожеланията!
    Силно искам да ти предам от тази обич, за която знаем как се дава!
    Весели празници, Лара :)

    ОтговорИзтриване
  3. Добро утро, inamay.
    Всеки пък когото вляза тук очаквам рисунка с думи на неща,които и с четка е трудно да се нарисуват.Рисунки, които не запечатват времето, а продължава да тече и в тях и миговете продължават цяла вечност.
    Весели празници!

    ОтговорИзтриване
  4. Владимир Иванов (krizt)...
    И думите са с цветове, и светлосенки. Не винаги картините, рисуваните с тях, са сполучливи, но са онези мигове, които искаме да не забравяме и затова, макар несъвършени, върху стените на живота си ги слагаме...
    Благодаря ти, Влади!
    Светли празници!

    ОтговорИзтриване
  5. Не си приличате с момичето,вие сте еднакви.Не съм виждала картините й,но твоите ги чета с удоволствие.
    Благодаря ти за тези мигове,Приятелчице!
    Весели празници!:)))*/прегръщам си те/

    Цвете за теб!

    ОтговорИзтриване
  6. Анонимен...
    Мигът, където съм и аз, си го открила, мила. И мисля, че съдбата ми е отредила все да чакам и да рисувам миговете с другите...
    Благодаря ти! Светли празници!

    ОтговорИзтриване