Луната скри овала си
в тъга
от облачна замисленост
на раковина.
Горчиво сиво, бягащо
стоят дърветата
и камъните
от основите на къщите
за слънце.
Повдига то въздушен похлупак
и първосреща
на луната перлата,
а тя прокапва
жълто-топла,
с наситеност от тишина
на край.
Подлага шепа облак
и пие лунната амброзия,
въздиша за вълни от пълно,
отпуска дух
и краищата си реди
на корабни платна за мачтите.
Лъчите вятърно забъркват,
забързват светлината,
по жадните за път
въжета-клони на дърветата
я връзват с морски възли...
и гълъби загукаха
сирена за отплаване.
Денят е корабът от време
с товар Земята ни.
Пътува всеки ден... до утре.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар