вторник, 17 февруари 2009 г.

Как можеш да погледнеш утрото

Да срещнеш в стих
забравената си дъска
за незапочвана картина...
И да те връхлети спонтанност,
трепет... с мисъл да отключиш
и да отваряш трескаво
и невъзможните места
от ъглите на себе си...
Търкулва се кълбо от топка,
а подир него спомен детство.
Прибираш ги обратно
(ще ги разгледаш после,
в навика на тъмното),
сега да я откриеш трябва,
готова от очакване
да те дочака там...
Рисуваш вече силуета,
подреждаш всяка четка цвят...

Къде ли е?... Зора разпръсква
сянка в розово по светлината.
Сега ще избелее с нея
крайните петна в листа небе...

Тогава беше утро... положи грунд...
а после си изгуби всички чувства за бои,
облякоха ги полуделите й спомени...
Подпря я до стената.
Облегната с лице към залеза.
Да го изпраща до съня...
Да пие багри и за нея...
Погледнеше ли я,
да се поражда мисъл и през пръстите...

Днес слънцето не иска да рисува.
Огрява... млечно-жълто свети.
Изгубило си е света за чувствата...
и не струи в бои... Зората се покри
с подготвения фон на акварел за утре
и зад леглото му от хълм го скри...
На мисъл край се закачи за тази дума.
Я провери! Стои... все там,
под шапка от торбичка
протяга бяла длан... "Здравей!"
Прокарвам пръсти.
Върху езика пари дума синьо,
в очите – пламъче зелено,
притупва пулсът от червено,
разлива го из цялото ми тяло,
възкръсва жълто от зърна узряло,
от умиление се ражда лилаво
и проговарям бяло, бяло...
и с бялата дъска се сливаме...
от цветове... и вече знам...
Готова съм... да нарисувам там,
като икона този си живот.


/Художник, Grigory Pototsky/

Няма коментари:

Публикуване на коментар