четвъртък, 9 юли 2009 г.

Симфония за огън

Гори, гори... тъга!...
Обагрила си в своя кръв
дори дъната на отдалите се
в търсене на нощ,
натегнали от залез облаци...
По стълбовете ту се качваш,
ту се свличаш
и всеки миг прогаряш
зъзнещото време
все по-дълбоко в мен.
С кълба от тежък дим
стоварваш сребърната пара здрач
в клонака на дърветата,
иглички скреж настръхват
в тяхното въображение,
примесени със страх от твърдото
и всяка вечер непознато
тъмно състояние…
Гората се приспива.
Изстиват й листата от студения
и свършващ поглед на луната,
която сякаш пита по-смълчано днес:
“Къде си?”…
преди да капне с лъч от тях
върху бодлите на тревата
и да дочака отговор в росата…
Но само сърповете се множат,
беззвучно жънат този лик,
а той по покривите като дъх повяхва
и за отиването си избира цвят
(звездите ще го отнесат,
но само ако в този град умрат
цветята в уличните лампи
или в очи на прилепи се скрие)…
Изтля ли името ти, самота?
И не насити ли очите си през моите
от въглените на сълзи,
които твоята ръка е стиснала
и толкова отдавна ме рисува
в чашата мълчание
от очертанията на съдба?...
На пътя си посяла своята безпътица
и с лято я поливаш…
а тя все още зрее
в прашеца на светулки…
храна за стръкове на стърнища…
Гори, гори… тъга!...

2 коментара:

  1. Също като Пенчо Славейков оставяш картините сами да говорят и да представят душевното състояние,макар че твоят стил е друг,но аз винаги съм казвал - ти си художник с думите...

    ОтговорИзтриване
  2. stormbringer... Навярно всеки би ми завидял, заради това сравнение, но аз съм на светлинни години от Пенчо Славейковото брилянтно словолеене... Понякога намирам само думите, които следват своите места от пъзела...

    ОтговорИзтриване