Симфония за огън

Гори, гори... тъга!...
Обагрила си в своя кръв
дори дъната на отдалите се
в търсене на нощ,
натегнали от залез облаци...
По стълбовете ту се качваш,
ту се свличаш
и всеки миг прогаряш
зъзнещото време
все по-дълбоко в мен.
С кълба от тежък дим
стоварваш сребърната пара здрач
в клонака на дърветата,
иглички скреж настръхват
в тяхното въображение,
примесени със страх от твърдото
и всяка вечер непознато
тъмно състояние…
Гората се приспива.
Изстиват й листата от студения
и свършващ поглед на луната,
която сякаш пита по-смълчано днес:
“Къде си?”…
преди да капне с лъч от тях
върху бодлите на тревата
и да дочака отговор в росата…
Но само сърповете се множат,
беззвучно жънат този лик,
а той по покривите като дъх повяхва
и за отиването си избира цвят
(звездите ще го отнесат,
но само ако в този град умрат
цветята в уличните лампи
или в очи на прилепи се скрие)…
Изтля ли името ти, самота?
И не насити ли очите си през моите
от въглените на сълзи,
които твоята ръка е стиснала
и толкова отдавна ме рисува
в чашата мълчание
от очертанията на съдба?...
На пътя си посяла своята безпътица
и с лято я поливаш…
а тя все още зрее
в прашеца на светулки…
храна за стръкове на стърнища…
Гори, гори… тъга!...