събота, 11 юли 2009 г.

“Изгубеният рай”

На теб…

Можеш ли да видиш от терасата на умалително наричаното дом панелно жилище как едно незнайно състояние на водата, когато сякаш от повърхността й се отделя езерото с душата си, сребристо-топло-дъхава и влажна, колкото роса и лека, колкото прашинка в миглите на вятър? Можеш ли между звездите нощем оттам да си чертаеш сини магистрали или с ръце да прекопираш времето в опушената резеда на младите листа на плахата фиданка в двора? Не, нали?! Понякога тъй ме извлича надвисналата в мен носталгия по този рай изтлял на село, че от невъзможността да бъда там заплаквам… Събирам сълзи, мачкам ги през пръсти по ъгълчето на окото да попият и крия този кладенец зад тъмното на очила. Животът ми е хубав, защото си е мой, защото аз съм си избрала пътя, но що тъй често чувствам себе си закрепостена с тази липса, притисната от тази дума криза, като нещастно цвете помежду кориците на книга, което ще застане някога в хербарий. От толкова огромното желание за свобода ще стана скоро светлината в черна дупка. И затова, преди да се превърна в подобие на някое от двете, посоките скъсих със себе си – повлякох лепкавото и притискащо усещане на този град, като оставих да изстива в точката зад мен, заключих времето в часовника, а него в пътната си чанта и тръгнах към разлялата се свобода на малкото, което е останало от мен и още не изгубено съвсем, защото там живее моето начало – родителите ми... Нанизани гирлянди слънчогледи върху гърди на хълм с препечена до цвят на зряло жито нива примамват в долчинките си очите, предлага им ръка река, закачка с тях си правят и крайпътните дървета, приседнали в далечината като квачки, а пътят се преструва, че ще спи, за да помързелува и да не пътува с някого след колелата... Каруца с бъчва за вода, колиба сред бостан, умислено закрачил щъркел през ливада, звънливи кестенови топчета, помахали с ръка на вятър от края на забравеното име от крайпътно село... Мочурища с камъш отстъпват на тънките вратлета на тополови фиданки... От сенките на облаци по хълма се чертаят кратери... Коминът стар на тухлената фабрика стърчи останало, за да е дом на три надигнали се от гнездото щъркелови пухчета... И огледалото-земя, в което гледа своя лик голямото и кръгло, колкото е тя, оранжево, горещо слънце… Когато стигнеш за където си поел в началото, разбираш, че и времето е кръгло, докато с длан опипваш сферата в капака на часовника. Успокояваш себе си, че всичко е реално… Зелената бръшлянена ограда върви до синята врата, която кани с поглед на небе, за да те вземе после и пътеката в прегръдката на розите навътре в двора. Връстникът ти в кипариса все тъй излъчва тишина до къщата и пази глинените съдове около нея, спокойно сиви, изпили тишината, за да я резонират с форми… гърлата им изричат и обемите, а те все кръгли, кръгли… По тях се спуска светлината, пълзи в тревата, отделя калдъръма от цветята, зелен от толкова валяло… Оттатък прага влизам в още повече от тихо, защото са прибавени по щипка от питащият мамин поглед дали да сипва вече от гозбата с аромат на джоджен и от стъпките на тате, с които бърза да наточи в кана кехлибареното ароматно вино. От потъмнели с времето на век, по себе си все още с почерка на дядо рамки, със снимки вътре в тях, ме гледа отдавна вече изгубила началото си хронология, с която са поставяни. Дали ръката ми ще сложи между тях и снимките на мои внуци…
Дъжд заваля. Така не беше пял отдавна… И аз го проследих. По тънка струйка от улука, по пътя в коловози от каруци… там някъде, където боси стъпки срещат моите, които правят бент от кал. Ръцете търсят лист хартия в джоба, а пръстите си спомнят как се прави лодка. Джоб имам, но хартия в него няма... отдавна страниците ми са електронни... Откривам с поглед из калта парченца керемиди от разрушени покриви и плява от кирпича на дувари. Дворовете сега е оградил пелин, редува се с коприва и подивели храсти-рози… Разбирам пак какво ми казва този дъжд: реката все така пътува, но мостът й е остарял и вместо детски смях под него, там, в подмолите се крие, за да си мълчи една голяма от очакването риба. Кората на върбата е изгнила и всеки сал от нея би потънал и от тежестта на жаба…
Извадих връзките на тате от обувките, за да приготвя избелелите си стари гуменки за сутринта. Дъждът се беше извалял. Щурците пееха под крушата. Звездите се изсипаха щом стъмни, по млечния си път потънаха към своите галактики. В очите ми е даже тихо. И този свят не съществува там…
Можеше да срещам слънцето от първото му юлско утро от някоя скала на Камен бряг. Можеше, ама… друг път. Аз имах тайна мисъл, която едва успявах да си споделя – да съм на платото, в краката ми да шава вятъра и пъстрите криле на гнездящите из варовиковите скали пчелояди. И в двата края на селото има каменни кариери. Едната, която червенее от нацъфтелия по нея мъх и се вижда още от пътя, стои като страж на древността, която е отседнала в основите на разкопаната отсреща й тракийска могила. Прилича на крепостна стена, която чака ключ, за да отвори скритите си порти. Другата, използваната повече, прилича на пейзаж от Марс, личат следи от сблъсъци на всякакви космически тела, но няма тайнственост отдавна. Останало е само част от времето в окръглени от дъждовете камъни… Аз повече обичам по-малко използваната. И си мисля, че все някога, ако съм жива, пред мен ще си отвори на душата портите…
Полето сигурно не беше виждало такова чудо: червена ярко шапка, на темето за връх с извезаната тема на швейцарски флаг, под нея - аз се движа сред стада овце и крави, с подвиквания ръководени от няколко овчари с геги. С тях не разбрах овцете ли упътваха или на себе си отправяха учудените знаци: будни ли са, виждат ли едно и също всичките… Аз поздравих и погледите им омекнаха. Побързах да им кажа от коя фамилия съм. Това за малко ги разсея, но трябваше да обясня къде отивам, за да не тръгне слух, че с времето съм превъртяла. “Ще правят филм за пчелоядите, та търся подходящите места.” Изглежда ми повярваха… /Следва/

2 коментара:

  1. Прекрасно е с това носталгично настроение и с описанията,които разкриват спомена за отминалото,но и сегашното и с всички трепети на душата,които всъщност са любов към родното!

    ОтговорИзтриване
  2. stormbringer... Обичам всяко кътче, по което съм пристъпвала! Но винаги изпитвам някаква носталгия по родните места, по-скоро изтънява, свършва се едно усещане, което само път натам започва да изпълва и стъпването по земята, докосването до пръстта, тъй сякаш моите ръце са корени, с които си присаждам в себе си от родното...

    ОтговорИзтриване