неделя, 26 юли 2009 г.

Приказка... без заглавие (за сега)

Преди време с шепа ентусиасти започнахме виртуална приказка(http://prikazkablogbg.blog.bg/). Всеки един от участниците получаваше от организатора, който държеше "ключа" за блога с приказката, съобщение в електронната си поща, ако той е избраният да продължи. "Изданието" има вече 5-то продължение, но аз реших да сложа тук онези части, които стоят под моето име, а също и да продължавам своята фантазия, която никога не знам къде ме води. Признавам си, че не съм силна по сюжетите. Повече ме влече детайла и воденето на картини, отколкото разгъването на герои, измислянето на заплетени от фентъзи по-фентъзи ситуации, дори и фентъзито не приемам толкова навътре. За мен магическият реализъм е много повече на почит... тревите, камъните и водите може да живеят двойния живот, като приемат образи... възможно е да има някакви машинарии, но те ще са причина за придвижване или за приспособяване на героите към радости, към съчетаването на взаимност, но машината си остава такава, а героите са всичките от плът и никога не носят под кожата си данни на киборг... Когато този свят, от който сме си построили нашата реалност, започне да ме гази, да ме притиска до стената, превръщам се в магическа светулка, в лъч от залезното слънце, в перце, в каквото за момента е удачно, за да избягам... тогава скришом сядам и "топя перото" в неподвластния за него свят на мисълта...
И така...
- 1 -
Прехвърли крак през перваза, приплъзна безшумно стъклото зад себе си, не биваше да разберат веднага откъде започва бягството и се зачуди на онази лекота, която мухмурлукът се оказа, че не е могъл да разруши, ръцете му отново помнеха как трябва да се спускат по дървета. Дори и клоните помагаха, не пречеха. Остана време, колкото да скочи. Земята го прие като въздъхна облекчено през тревата. Под стъпките прискърцаха кристали. Наведе се по-скоро, за да провери дали обувките са здравите. Ръката му сама загреба в шепа нещо тъй познато. Парченцата приличаха на него. Набързо пъхна с тях ръката в джоба. Усети сигурност – торбичката с магиите… и малките кристали. Ах, как в главата пърхат с острите си весели криле онези снощни елфи, които са оставили омайността на сто жени във виното… Тук някъде, по времето, което с мен върви, мърмореше на себе си Безименния, усещам, че трябва да се появи онази паралелност, с която някога спечелих първите пари за пиене. Моделът й отдавна е обрасъл с всякакви бодли, мирише на пелин, но все така умее да пренася безпроблемно. Последно ме спаси онази вечер да си вляза без да бъда забелязан от онази луда Гравитация, която чакаше отвън и си говореше сама: “Не зная ден ли е или е нощ. Билет от Господ имам. Раздавах днес, каквото ми нареждаше. От Мексико се връщам. Тук трябвало да чакам и да предам едно условие. Човек без име ще го вземе. И ще ме върне. Но аз не трябва да Го споменавам… Часовник някой има ли? Часовник среброглас, със стъклени очи и медна топка за сърце. Тук трябва да предам едно условие. Не зная ден ли е или е нощ. Билет от Господ имам. Раздавах…”. Луда жена. Добре, че ми се мярна онзи спомен за паралелността… О, безпросветност, о проклето вино! Човек без име чакаше онази Гравитация… Това съм аз. Къде ми беше мисълта?!... Ръката му посегна с жест на мим и начерта във въздуха пресечен конус с връх, завършващ със спирала. И се отвори кратък вход. Безименния в него хлътна. Едно бездомно, избеляло куче учудено се спря, подуши прясната следа и тръгна наобратно…
- 2 -
Вратата го погълна. Остави тялото му в плен на мислите, поне докато не навлезе улицата в него... От въздуха се спусна полъх на агресия в невероятен ритъм на бездарност. Събуждаше и най-дълбоко скрити нотки раздразнение и хвърляше сигнали S.O.S. в слуха на Безименния. Ръката му инстинктивно потърси излъсканото парче дърво от дръжката на меча, а той отдаде на онази му мисъл сигурност. По улицата липсваше каквото и да е движение, освен гореспоменатата наситеност, която идваше отнякъде. Задържаше му мислите на положение “безпътие” и ги въртеше в кръг. А трябваше да се отправи в някаква посока. Поне към Огнеград. Отдавна не си спомняше пътя... Откакто там завинаги остави част от себе си във вид на обич… А после… изхвърли картата, за да забрави... И оттогава не беше ползвал друго за придвижване, освен бързината на мисълта и двата си крака... Е, понякога си служеше за тази цел и с ръцете, в случаи, когато е употребявал в повече от виното на елфите... Трябваше да намери нещо бързо, което да го придвижи без собствените му усилия. Онази симулантна стара бричка, която помнеше дори прадядо му, ръждяса от... мързел... е, след толкова векове мъчения, време й беше за ефтаназия... А тази старина си имаше добро сърце – усмихваше се някак слънчево от снимка на жена в кормилото. Нея запази... Все пак, стойностни неща от миналото някога ще му потрябват я за поколенията, я за... търг (защо пък не) или за още нещо... Агресията, носена из въздуха засили близост. Направо трябваше да режеш въздуха, за да се движиш. Едно безкрайно неугледие стоеше върху колелата си и аха да се разпадне тъкмо под напор на най-ужасни трели (не знам да има някой, който да нарича този звуков извор с термини за музика). Вратите бяха изрисувани със знаци, достойни за началото на улична енциклопедия. Върху тавана светваше и гаснеше наклонената кула в Пиза. По гумите се гонеха крака на жаби. А фаровете бяха с две несиметрично сложени превръзки на пирати. Едно голямо и бодливо "слънце", завършек от припламналата гениална мисъл на събуден в днешно време пещерен творец, непрекъснато се изсипваше с дрънчене от кутия, събирала доскоро смес за черен кейк, най-отзад, току над ауспуха... Купето беше шумно-тъмно. Безименният сам не знаеше защо не се ядоса и даже нещо мило му притрепна от вида на старото возило. Прозорецът откъм водача се отвори и както от вратичка, от която ще изкука кукувицата на стенния часовник в спомени на много приказки, надзърна някаква глава, прилична повече на тъпан след война.
- Хей, началство, морето е далече! Защо приличиш на човек, комуто са потънали гемиите?! – открехна си устата тъпана, оказал се глава на някого.
Безименният скри усмивка във високата яка.
- Здрасти, човече! Що не затвориш това, което е заляло цялата земя, та да поема дъх и да помисля?! – рече и се спря.
Макар да беше притъмняло и силуетите да водеха въображението, на Безименния се стори, че този, на возилото, му е познат... «Възкръсналият свят е в друго измерение, помисли си за миг, и той се обитава от души на хора, а непотребни ламарини и ръждясали души на железа, тях претопяват...» Пред него сякаш силуетът на прадядо му застана.
- Хей, младеж, - извика Безименният на шума в купето.- Това създание, което сигурно ти служи, щом си в него, изглежда като избягал от моргата мъртвец.
От тъмното се чу накъсан смях. Слухът го определяше на звук от сгорещен край огън тъпан.
- Ааа, ти не си бил ням, значи. Не знам с какво си заработваш хляба, но май си с прародител виден маг. – За миг мълчанието му се превърна в спомен. – Работя в мястото за край на същества, наричани от нас неодушевени, които много често с мен пред края си говорят. На някои помагам да не го почувстват изведнъж, на други – продължавам бъдещето. И тази старост върху колела така, пред мен с душа се спря. И ето, вече колко време сваляме седалките за мацките... А ти, къде си окъснял? Ако не ти е жал за дрехите, с които си облечен, сядай, да ти стовариме доспехите донякъде. Хайде! – и се протегна да отвори другата врата, «заключена» отвън с емблематичните за времето на шейсетте два пръста.
Безименният заобиколи, подпря се на вратата и вече знаеше – това е старата, това е неговата стара и от мързеливото му нямане на време заръждяла, наследствена кола. Притисна с жест познат и затвори вратата отблизо, като отношение към много близък. Погледна за миг, осветеното от лампата купе и погледът му хлътна в празното сърце на клаксона... «Ако ми е отсъдено да срещам утрото, ще върна слънчевият женски образ там, където му е мястото!»
- Викат ми Безименния. А ти? – и се намести по-удобно в прегръдката на окъсялата за неговата дължина седалка.
- На мен ми викат Бонг-Бонг – и се засмя с онази дочута вече от слуха ритмичност. – Не се разделям никога с един голям и смешен мой другар, наследството, което имам от родината на прадедите ми. – С ръка прошумоля по нещо, което тъй напомняше погалване по кожа. – Това е африкански тъпан. Въвеждал е кралете в племето на пра-прадядо ми. И накъде сега?!
- Познаваш ли околността? – попита го Безименният.
- И пръстите си тъй не знам добре, както пътищата в три години път наоколо. – засмя се Бонг-Бонг.
- И както нямаш май какво да правиш, да се понасяме към Огнеград, какво ще кажеш? - додаде пак Безименният.
- Фюю-фююю! – учудено и с нотка задоволство свирна Бонг-Бонг. – Добре започнат избор, началство! Животът, казват свършвал там, ала започвали пък пътищата и на Рая, и на Ада...
С приятен гъдел забръмча двигателят. Нощта избяга отстрани на фаровете. Бонг-Бонг пак затамтами между своя смях с разкази за своето племе, а две големи, пламнали от танц очи на Фея, прошепваха с топлината на огън: “Запази го, Повелителю на всички звуци от Вселената! И го благослови по пътя, за да Го намери!”…
- 3 -
Казадора бе седнала в огъня и отпиваше на бавни глътки светлина. Ръкавите, с безброй съдби по тях, трепереха преди да се превърнат в тъмнина на дреха и да се впият в мрака на кристали. Ръцете й неспирно шаваха, изключваха и включваха дъха на вятъра, през който се поддържаше огнището. Една сребриста клетка, с нещо в нея, се поклащаше под левия ръкав на мантията. Не мисля, че успяваше да се покаже. Не беше страх. По-скоро някаква нестройна съпротива срещу власт лъчеше...
Опушеният вход отваряше голяма паст и тази нощ започна да пропуска всякакви звезди. Казадора се оживи. Отнякъде извади мрежа. Наниза я на пръстен от бодливи тръни. На сръчността й би се радвала най-вече управителката на затвора “Ел Манто Терестре”, където всекидневно се изпридат облаците за земята… все по-рядко й се случваше да попадне на талантлива джебчийка или на изкусен уличен фокусник, който да остави в теб такова ярко впечатление, че чак когато пред входната врата бръкнеш в джоба си за ключ, да усетиш, че и джоба ти го няма... Отскубна няколко от щръкналите под качулката зигзаговидни косми и с още по-изпипано изящество завърза пръстена върху вълшебната си палка за поглъщане. Зачака първите несигурни звезди в пространството да се събудят и още сънени да паднат в тъй приготвения й капан... Това, което беше в клетката, за да не умре и да се свърши, неспирно имаше потребност от звезди. Тя Го ненавиждаше, но то й беше тъй необходимо да примами Безименния, когото неговите вече някъде наричаха Валдор, но повече й трябваше душата в пръстена на Рондас. Когато я получи, ще може да поглъща всяка част Вселена и ще е само тя – една, сама, непобедима…
Отнякъде се чу прелитане. И после още. Наоколо се осветиха тухлите от ултразвуци. Две сенки се спогледаха, докато техните тела кръжаха на нощта из коридорите…
- 4 -
Тук следва моето, днешното бягство...
Ще продължа да отговарям на предаденото по веригата предизвикателство никога да не знам кога ще съм избрана да продължавам аз приказката, но моите герои ще вървят по кривата пътечка и на други дни...
Зад тънката стена, ухо за толкова прокрадвало се любопитство, пропило сигурно дори в невидимите влакънца на нейната оризова основа, опъната на рамка от блестящ до гладко палисандър, сънят играеше най-новата си роля и репликираше на някого с усмивка от устните на лик, като листенца ронени от цвят на анемония. Долавяше се в миглите загадъчна ефирност, достатъчна за бързото досещане, че репликата от усмивката преди, е предицвикала отсреща много специални думи. Накъсаното дишане остави дълга диря дъх извън леглото с балдахина, последвала едва промъкнала се нотка на течение. Дори на неподготвен ум ще хрумне мисълта: отворена врата. Дъхът достигна пръстен върху нечия ръка, потъна в мрака на наметка, замръзна в допира с метален медальон. Какъв, обаче, така и не успя да си представи. Течението свърши и той припадна направо върху шахматната дъска на мрамора. Прегазиха го леки и обути в мокасини стъпки... (Замислих се... а сънищата успяват ли да долавят в мрака стъпки, щом също като тях са леки? Ще трябва сериозно да се потопя в науката, която ги разглежда вече повече от триста века, а не да се превръщам всеки път в дете, щом връзките на книгата развържа... на книгата с изследванията, от средното крило в библиотеката на прапрадядо...)
Ако изострените сетива от стаята не спяха, навярно биха доловили много бързо тънкия излъчван аромат на кедър и какаови зърна. Ако луната тази нощ не беше толкова безлика, би спуснала по паяжината, изплетена преди минута от мъничко и ранобудно паяче, с надеждата от своята неопитност да скрие ъгъла между стената и прозореца, и щеше да открие на часовника върху камината ръката с пръстена. А тя държеше тъмно виолетова копринена кесийка, обшита с жълта сърмена, тънко предена нишка, превързана с изящна панделка, на краищата с топчета сардоникс. Остави я на шкафа до леглото, върху кориците на книгата от вечерта. Погали я с върха на пръстите, незабелязано за себе си дори и се оттегли като край на сянка в тъмнина...
Утрото дълго се подготвя зад завесите мъгла, които пак му предостави близката река. Листата на върбата посребри, та да звънят като звънчета от повея на бързите вълни дори, по върховете на тревите сложи росни капки, а върху тънките, пълзящи стъбълца на дивата лоза, наниза броеница. Шишарките на бора мъничко изду да е широко повече на семенцата му, нахвърля по поляната от най-големите усмивки в цветове на маргарити, изпъна струните на вятърната арфа, свери местата за излизане на всички пойни птици с разгърната партитура на започващия ден, нанесе три поправки, на нота фа прибави допълнителни диези и доближи трептенето до блесналата сол. Прочисти гърлото на ручея и пусна много тънък слух около всичките пътеки, защото съчките, за да са меки, поглъщат много шум, а той на всички стъпки трябва, да не пропуснат да се следват... Повдигна утрото накрая звездната завеса, олекнала от своя цвят, огледа за последно този свят, за който тъкмо се погрижи и се разтвори в нея... да я изтрие... Обади се синигер. После друг. Захласнаха се лястовици. От двата края на гората отекваха в гнездата гласове на кукувици. Писукаха си за закуската мъничета... Мъглата се прехвърли през оградата и в капките роса се появи ликът на слънце. Нетърпеливо пропълзя по ръбовете на решетката, прегърнала бръшлянови стебла и услужливо дала път на тях към покрива, за да го спре загадката, която крие всякое перде...
Една къдрица се изплъзна от рошавата плетеница върху възглавницата и запълзя по края на завивката в посоката на сладкия и равен дъх. Златиста кожа на ръка показа пръсти и сънено отметна от лицето палавата ранна гостенка. Отвън, добило смелост и повече с подкрепата на появил се вятър, пердетата с два лъча върза слънцето и своя лик на стаята показа. Ръцете се протегнаха, по тях сънят невъзпрепятствено да се затича за скок от топлото легло в оставена от времето пролука, но без да иска закачи с краче торбичката, оставена преди да дойде утрото и тя политна меко. Тъй глухото й "туп" привика интерес на слух и точно по средата на рошавата плетеница се отвориха учудени очи. Определиха на звука посоката и най-съсредоточено се вторачиха в кесийката на пода. Известна плахост се смени от любопитство, от размисъл за вчера, премина през съня и неговата нощна сцена, но не получи никаква удовлетвореност в задоволително разумен отговор и затова си разреши на пръстите да я притеглят. От допира усети хладната коприна и хиляди представи се забиха в предположения относно съдържанието й. Не бързаше да я разтвори. Последва с поглед по изяществото, защото не намери друга дума, която да прилегне най-добре към линията на извезаната панделка и спря в овала от редуващи се цветове на тоопчетата от сардоникс. Завидно майсторство прочете и за двете. Едва сега си позволи да я развърже и да изсипе на дланта си скритото...
Когато го погълна планината, дърветата все още спяха, а камъните покрай пътя нямо пукаха, докато в тях се запечатваше на миналия ден изсечената мисъл. Не бързаше. Остави се на свободата, неограничавана в нощта от граници...

2 коментара:

  1. Както винаги си завладяваща и това,което аз усетих са не толкова проследените действия и повествованието,а умелото преливане между вътрешната и външната действителност формирайки по този начин потока на съзнанието,което ми напомни много на "Старецът и морето" на Хемингуей.Психологическите глъбини имат основното значение тук,като възприемане на околната действителност и задълбаването в собствените усети,на места спомените и тази целеустременост,която придава цялостност на героя!!!

    ОтговорИзтриване
  2. stormbringer... Най, най-обикновеното, което всекиму приляга още с първите си трепети, родени от гъдела, че мисли, е писане на "дневници", да кажем... това, не зная как да нарека, човешко състояние, да искаш да останеш сам, за да споделяш, че не искаш да си сам, но само тъй усещаш празните места от пъзела, на който си създател, изпълнител, купувач...
    Поздрави, Мите! Скоро ще ти пиша на е-mail.

    ОтговорИзтриване