понеделник, 14 февруари 2011 г.

P.S.

Акорди самота,
прочетени
по триизмерните решетки
въздух,
в студената, но моя стая.
От величавостта
на гръмки мисли,
прочетени в афишите за гордост,
по кръпките на бялата ми риза
тръпки лазят.
Усещам лепкавите пръсти,
на думите,
по всички ъгли словоблудствали,
заверата на своето да прикачат,
та щом от някой ъгъл тръгне път,
те да са ръб на знаме...
Слухът ми
капки звук мечтае,
от тишината да избави
тази самота
и гордостта на моя род
в очите да остане...
Но тази гордост, що
на бедното ми тяло
тя да покаже,
че с мене бог ще се почувства то,
щом смогнат да въртят ръцете
чукът-слово
и тъй от дните с труд
да изковават ореол...
Не тази гордост,
която искат да извикам,
а тази,
с която стария орел лети високо
и по-високо, още, още,
и с поглед вдига своята скала...
Колко ненужни
плодове измисляме,
когато духовна ни плът
е гладна.
В украса ги потапяме.
От нарисуван шоколад.
И захар,
от срутени въздушни кули прах.
В гротескната символика на ново
салфетки ретро слагаме,
лепило слой,
две четки яхтен лак
(за блясък и за здраво)
и своите творби така редим.
Под тях
със златни букви вписваме
обърнатите ноти на правилния ред.
Но вместо петолиния,
протягаме ръце,
за милостиня,
с двете шепи...
Колко леко земята върти
свойто стойностно бреме...
И няма точно вдъхновение
за своята мелодия...
Когато всеки звук
застане пред секунда
приема образа на саможертва...

Няма коментари:

Публикуване на коментар