четвъртък, 17 септември 2009 г.

Зелена купа с камъни

Полетът беше толкова дълъг, колкото очакване на VIP-персона, закъсняла поради задръстване. Не успя да си помисли даже за неща от вчера. Дните, за които се очакваше да бъдат по-разтеглени, ужасно бавни, защото щяха да са последните от работния двумесечен цикъл, постави в чантата с отчетеното досега. Старателно си отбелязваше, като в казармата, изминалите. В останалите влизаше последователно. И винаги започваше от днес.
Слънцето хапеше през ризата и пускаше по нажежена песъчинка във всяка пора да боцка до кристалчето солена пот. Хотелчето, което претендираше да носи името “Сер ал Сахра”, Тайна на пустинята, прибра багажа му в една от скромните си стаи. Подредбата й надминаваше най-смелите представи за килия на отшелник. Извади първите неща, които щяха да му трябват. Изпита малко завист към тези, които оставаха в куфара. Посегна да издърпа кърпата, която го загръщаше, излизаше ли да наглежда сондите. От нея нещо се изтърколи. И изненада него също, както пода. Наведе се и изведнъж си спомни. «Като ги сложиш едно до друго им нарисувай кръг и ще ти заприличат на каквото трябва.»... “Има място за малкото в голямото.”… “Изгубената граница между оцеляването на човек и птица…” Като лавина го затрупаха разхвърляните откъси от вечер… Двете пустинни камъчета, които намери близо до обекта… а можеше да е и точно обратното… “Мога да ти ги изпратя… ако ги искаш… Всяко излъчва определена енергия”… “Някои му казват дзен… но е по-скоро необходимост на ума от интуиция и от енергиите на нещата да не си пречат, а да се допълват”… Тъй както се бяха спрели до крака на масата, наистина приличаха на бъдеще от път. Отвори папката, където хартия пазеше отчетите, взе бял лист, издърпа един молив и нарисува кръг. Зеленият цвят извика въображението му. Постави камъчетата в средата на... “зелената купа”. Взе кърпата. Излезе…
Пред входа вече го очакваше невзрачното возило, за което нямаше прегради в пясъците, а ако някой го оставеше и на Луната, навярно щеше да открие в тъмната страна частичка светлина, за да достави на самата нея възможност да се види. По пътя срещаха натирени камили, туристи, продавачи на пустинни рози, “таксита”, теглени от дългоухи, видимо непроявяващи инат магарета. Палмите свършваха изведнъж, уплашено се дръпваха от парещия зной на пясъка, оттатък сенките им. Белееха полетата на разтопените скали, тук-там на тънички крачета се държаха мършави, прогнили като стари зъби. А пясъците алчно пъплеха, крадяха плът под тях, предъвкваха им свежестта и сивата, безчувствена и мъртва маса, оставяха на слънцето да я довърши… до цвета на цялото останало… От хоризонта се издигнаха стени. Колкото повече се приближаваха към тях, стените сякаш се изпълваха с нагорещения до крясък въздух и в ужас от невъзможността да се спасят и да избягат от пустинята, изстиваха до разтопен кирпич...
Обектът беше от белязаните, с гриф върху съпровождащите документи: “Специално разрешение”. Историците помежду си го наричаха “изоставения град”, а в трудовете си го споменаваха като “храмови руини на светилище с неизяснен произход, поради постоянна смяна на управляващите страната правителства”. Властите го използваха за разменна монета при преговорите с враждуващите племена, а от чуждестранните фирми, които търсеха под пясъците заровените от природата богатства печелеха с него по три пъти на проект. Местните го избягваха дори и в мислите си. Страхът обитаваше единствената здрава кула, стъпил върху покрива й твърде сюрреалистично. Надничаше с очите на отворите за прозорци в стените и дишаше от дълбините на непресъхващия кладенец, останал единствен да живее в този град…
Докато утаеният по пътя ситен пясък бягаше от гумите на джипа, в следите си от памет мъжът намираше пролуки. Сякаш времето се късаше, а пелената, която с тъмната неясност на забрава бе прикрила проходите за завръщане в познатото на случилото се, изгаряше от зноя… “След този завой има още две къщи… После погледът се спира на голямата стена, върху която са рисували още дедите ни града… Пред нея сядат в сянката й в късния следобед знатните мъже, облекли сините си роби и местят с пръсти кехлибарените топчета в кръга на броеници… Оттам посрещат шумното спокойствие на заспиващите пясъци, които слизат по брега на дюните да слушат разказите за далечни дни, отседнали край огъня да пренощуват… Зад сухите треви, прегърнали нощта в сатененената риза, изплетена от вятъра, за да не се изгуби в нечий сън, ме тегли мисълта за дом… Арифа! По бялата ти кожа ще изпиша името на цвете… по-бяло и от твойто име!”…
Внезапното спиране на автомобил, когато пътят под теб е от пясъци, насища цялото ти тяло едновременно с усещането за притегляне към дъно и за точния момент на душата, когато е разбрала, че мисълта е толкова въздушно лека, колкото и въздухът в крило на птица и ще отлита... И винаги забравяш тази, която преди малко здраво си държал… През кърпата пролазва миризмата на горещото машинно масло, а след нея бавно се промъква до слуха и тракането на стоманените механизми на сондите…

2 коментара:

  1. Страхотно е,имаш неизчерпаемо въображение и то идва от познаването на живота и психологията на хората!

    ОтговорИзтриване
  2. stormbringer...
    Имам нуждата да виждам не само през очите си, а да виждам с усещанията си, със слух, дори с онази памет, неизследвана докрай, на клетките... да мога да усетя вкус на вятър върху устните и цветове под призмата на слънчев лъч в събуденото утро, да чуя как се викат песъчинките, когато тръгват в новия си път и колко тихо пада някоя звезда в дълбокото на моите очи...

    ОтговорИзтриване