четвъртък, 10 септември 2009 г.

Бягство... или как луната сее мечти

***
Когато сложи кафето на огнището, изключи мобилния си телефон. Прибра го в джоба на жилетката. Завръщането, всъщност, беше бягство. Нейното. Не искаше да се превръща в никоя за себе си. Усещаше се вече с липсващи нозе. Не ходеше като преди. Затъваше сама из стъпките си… Не виждаше лицето с дни. Очите й я търсеха из огледалото… Намираше, че няма как да бъде забелязана от някой, когато е изгубила парчета личност... Полека взе да губи връзките с приятели. По улиците с хора бързаше и трескаво следеше хода на асфалта, на тротоара, на алеите или изобщо ги избягваше, като не ги намираше - оставяше ги вън от прага. Тъга я стягаше за гърлото по-често и от ударите на кръвта във вените. Животът обикаляше по тънката връвчица на тъжната й примчица и не намираше наоколо ни клонче, ни издадена скала, като протегната ръка, ни даже рог на зрееща луна да се захване и да се пребори с пропастта… Обличаше лилавата, червената, оранжевата рокли. Поглеждаше се в огледалото. Тях виждаше, но те какво обличаха – не знаеше… Трябваше, трябваше отново да изпълни себе си. Когато разговаряше по “скайп” с дъщеря си, тя непрестанно й повтаряше: “Когато се върна, моля те, мамо, искам теб да намеря, моята майка, тази, която познавам, не тази, която отсъстваше от дрехите, когато ме изпращаше на гарата!”…
Напоследък се чувстваше натоварена с умора, с думи, с грижи. Тежеше даже сутрин, когато винаги бе толкова свободна, лека, когато всяка нощ сънят успяваше да изгребе утайката от сивотата. “Тъгата, знам, тежи особено у мен... А има ли способността да се предава с тежест и през разстояния на думи? А лошотията дали и тя от тях се храни? Обидата защо отбягва прошката? Защо доскоро близък на душата, най, те заличава от света си?... И трупаше все новите “защо” на кладата, върху която винаги стоеше и стъпваше все по-нагоре, а основите горяха. Крещеше, задушаваше се от височината, от страха, че този връх от хората отдалечава и търсеше опора от небето или от някой, там случайно полетял, за да я види… Гласът на мислите й секваше… Кой щеше?... Та можеше ли?... Щом е непълна, щом се разпада?... И сплиташе пръстите си в краищата на пъстрия шал, завързваше се за дръжките на кошницата…
Не проумяваше защо се случваха онези мигове, в които равновесието се разпределяше, дори да липсваше еднакво и за двете страни… Отнякъде се спускаше зора, покриваше с воал от други детайли стаите, отваряше в терасата простор към залезите на море и хоризонт с препълнено от лодки, от много синьо и шум пристанище, с кристалчетата влажна сол върху прозорците… и делвите с цветя от вътрешния двор, и тихата гълчава на деца сред тях… и тя… следи как пръстите на дядо й топят парчето глина и бавно ваят гърлото на кана, отварят още малко, за да се влее в нея първо тишина… а после точно следва всичките заучени от дълго наблюдаване движения, самата тя прави дръжките на чаши или заглажда елипса на амфора, пропуска с влажната ръчичка светъл лъч, проврял се тънко от отдушника, крачето й задава ритъма на колелото, а този лъч, без край, кръжи в заобленостите, нанизва ги една над друга и ту ги приближава, ту отдалечава с пръстени на време… и вдъхваше от топлината на пещта… и жадно чакаше да почне да рисува… започваше от цокъла… червен и краен като залез, стъпил в мрак… след него следваше издутата и вдъхновяваща въображението част – кафеникаво-бронзова, цвят с уют на дом пълзи нагоре в четири устремени ивици, провира се през спокойно извили се кръгове, наподобяващи слънца, които ту изплуват, ту потъват зад матовия хоризонт, в ръба, запазил от дъха на залеза… Всъщност, дядо й беше строител. Трагично загина много отдавна. Погълна го придошлата, малката и скътана между хълмовете на селото река, подивяла в нощта на една буря… Защо й се явяваше тогава този мил старец, облечен в синя роба, извезана по краищата сякаш от щастливите лъчи на слънце?! Чий беше този дом, в който непрекъснато откриваше свои неща?!...
Въпросите увиснаха като прах из въздуха. Съвсем отблизо и изненадано тропна резето на портата. Изскърцаха несмазаните панти. Въпросите сами си се прибраха в мислите, а те се вслушаха… кой тътреше припряно галоши по цимента?!
“Отзарана викам аз на бабата, бабо ма, не чу ли, лаеха кучетата на човек нощес? А тя пустосва. Дошъл е, вика, брат ти, Свети Петър, от оня свят да те прибира. Кой, бре, в тоя пущинак ще тръгне нощем? И ангели не идат вече тука. Кого да пазят? Откак окрадоха иконите на църквата и духовете на светците ни заобикалят… Аааа, на човек лаеха, викам. Ще ида да разгледам, да разпитам, а после ще ти кажа, че да разбереш, че още чувам… Ха добре си дошла, сине!" И бай Манол протегна двете си ръце. А тя ги взе. Целуна жилавите пръсти. В очите му се замъгли. Една сълза открито се търкулна върху косите й… “Добре заварила да съм, бай Маноле! А ти да си жив и здрав да срещаш тук хора!... Чакай да ти изнеса столче, чакай!” И се забърза към зимника. Донесе едно трикрако, с дълги, като на агне крака. Сложи го на края на стъпилата вече върху тревата сянка, хвърлена от ореха, и приседна в скута на огнището. Старецът намести по-удобно столчето под себе си, опъна си елечето, закопча едно несъществуващо копче, приглади с длани плетката и се засмя. “Да съм изряден, чедо. Тъй де, пред мен седи жена… То остарях дотолкова, че трудно меря стъпките, ама забравям за това, кога такива като тебе видя... От мен да знаеш, нито душата остарява, ни мерака! А в тая пустош от женски род са само кравите на бай Юрдан и пуйките на стрина Пена… Е, не съм забравил бабата... И да й кажеш... Очите помнят най-много неща, а старостта обича да ги иска.” Бай Манол въздъхна. Погледна жената, небето, огнището, ореха и сякаш всички тях завърза с тоя поглед. “Забравяй всяка лошотия, сине! Оставяй място в себе си за спомените на очите!”…

***
От вечерта прибра багажа си. През дългите години скитане научи точните си нужди да са малко. Утре тръгваше. Преместваха го по-навътре в пустинята. Обектите сменяше често. Работата не му тежеше, защото я приспособяваше към навиците си. Новото място нямаше да му предложи интернет. “Ще ме забравят… Незапомнилите - може… А помнещите - те няма да се побоят от време…” Погълна с поглед почерка от сканираните “истински” писма и ги предаде в паметта на лаптопа. Приседна, както преди път. Мониторът отброяваше последните минути от връзката му с този свят... четири, три, две, едно… Тъмнината от стаята се изписа върху екрана. Прибра “съкровищницата” си в кожената чанта. Затвори я и се опря с ръце върху изправения до леглото куфар. Две мънички издутинки подпряха дланите му. Опипа ги. Не можеше да се досети какво са, но и не мислеше да преподрежда. Умората го бореше от обед в добавка с жаждата и жегата. Ще проверява кой се е промъкнал непознато сред дрехите му утре. Сега сънят го пареше, тъй беше близо… като луна на кладенеца в огледалото…. А тя, полека изкачи небето, отпусна се в най-меката среда и се огледа… зарови в пясъците нечия мечта… нея пренесе отдалече… с мълчаливата заръка: “Мечтата ми да зрее нощем, а денем да расте на дюните под сенките и някога да ме намери с онзи свят, за който помня, че очаква среща, в която с някого да се познаем…” Надникна любопитно в стаята. Душата на човека чу как диша. Усмихна се. До сутринта се скита и брои звезди… Когато утрото допря ключа до портата от светлина, която скриваше слънцето от погледи на хора и на ден, преди да избледнее, за да успее да поспи, надникна в стаята отново… Тя вече беше празна…

6 коментара:

  1. Ех, тази непосилна лекота на битието... Ако гледаш, тежиш, понякога аха-аха да потънеш. Ако пък не гледаш - се губиш напълно. С пожелания за спасителни пояси - поздрави Инамей.

    ОтговорИзтриване
  2. Марк...
    Стъпкани, дневни краски вечер край леглото бодат ходилото на този крак, с който
    започва утрото, преди да се намери чехъла... Добре, че той се губи само от погледа...
    От този, на огледалото, ликът ми се е компресирал,
    размерите на точка от крилцето на калинка придобил...
    започва да тежи на равновесието й...
    Докато пада, във въздуха описва елипси... Нищо, те може да са поясите за спасение,
    ако попадне мисълта под тях,
    ако успее да уцели мярката на радиуса...
    Благодаря ти, Марк! Поздрави!

    ОтговорИзтриване
  3. Привет, слладкодумнице!Леко и светло да е на душата ти!

    ОтговорИзтриване
  4. Ружена...
    Когато ключът на светлината сме изгубили , докато търсим в мрака себе си, намираме в пролуката на словото най-тихото местенце на света, изповедалнята на своята душа, в чакалнята, наречена природа... Събличаме се в изречения, измиваме ръцете си с онези думи, които избеляват до просветване... Така е по-добре. Ще продължаваме да търсим, но като светим вече със себе си... Прегръщам те! Благодаря, че наминаваш!

    ОтговорИзтриване
  5. Бягството всъщност е най-реалното завръщане към живота,а дали желаем точно този живот,изпълнен с болка,самота,лишения е друг въпрос.Остават мечтите,,защото животът е порив към нещо и ако човек няма мечти и желания е пътник за там,окъдето няма връщане.Страхотен разказвач си!

    ОтговорИзтриване
  6. stormbringer...
    Случва се да виждаш в свойте мисли указателни табелки в пътя си и там да пише "Следвай тях". Понякога те водят до дъбрава, с гъстотата на безлунна нощ, с преплетени лиани и капани от предателства и от заблуди, паралелен, грешен свят... Тогава търсиш път за бягство и той е винаги в завръщане, в живота ти, от който пак да тръгнеш подир някоя табелка...

    ОтговорИзтриване