сряда, 18 ноември 2009 г.

Дочуто... от някога

... и чакам светлината в утрото,
за да си изгоря съмненията
върху едни колони
от архитектура на мълчание...


Под покрива на твоята ръка
с косите си ще вляза...
да ме посипеш с думи от писма
на нашите прехвърляни мълчания,
които времето запомни
в крилата си за слизане -
у теб едното, а у мене другото,
за да си имаме съдба...
от две полукълба на пясъчен часовник,
между прозрачната им рамка,
обреченост да не премине моста
в отворите за две ръце, които казват:
няма път, когато легнал е часовникът...
Небето пак е нощ, затворен кръг,
изпълнен от чертежите
на непресечените пътища от пожелания,
изречени след падащи звезди...
Ще ми напишеш ли по новолуние
дочутия си стих?!... Аз бях...
Все още съм си там,
в извивката на тъмната страна
на тази лунна стълба,
под гънките мълчание
на изоставената пелерина...

Няма коментари:

Публикуване на коментар