петък, 7 август 2009 г.

По следите на импресия… и точно преди дъжд

Вятърът не се преструваше, че слуша. Надничаше през ризата на тази нощ и ближеше часовника. Екранът спускаше на стружки слюда от дългите секунди на отгледаната в клип неуловена Африка. Просъсква пясъка на струйки, преследва стъпките на недовършен път след щипките на скорпион. От самотата струните отделят нишките спокойствие, с които ще тъкат в мелодията си постеля за луна, а тя ще плува по течението на пълната с живот река оттатък нивата със сиви пясъци.
Скали, покръстени от слънцето, в утробите си крият тих уют. Забързани ръце са разтоварили усещането си за цветове в стените. (Когато стане много сухо от мълчание, проплакват от пукнатините.) В олтар от светлина се молят на жаравата да не угасва ни в небето, ни в огнището. Животът в ъглите на фигури е продължил хилядолетията ни… Пясък, отразил залязващото слънце в тишината на един тюрбан. Постеля с топъл цвят на кожа. Напев от меките следи на пръсти върху глина, с отворени очи за шепота на зърно, за тайната в съдбата на вода от извора, за сънища из мрежите на древни жрици, птици, прострели мъдростта от интуицията за вселена в единственото - простота на форми, украсена с мярката доколко и на кой да се отвори. Прилегналите до гърба на пода и в сън унесени от шепот на коприна с изгреви, мечтани езера и дълбините на морета свят-тъкан, за да живее с пъстротата си, да грее с цветовете на мечтите в кротките възглавници…
Ще завали. В небесните тунели се търкалят заблудени мълнии. Въргалят глас по набраздените пътеки смръщена и натежала нощ, повтарят имена на облаци, а те изтичат като заклинания върху притихналата сфера на земята.
И заваля. С дъжда се спусна глухо сова. По покривите цяла нощ ще чака своя глас да се завърне с ехото на тишината… тъй както аз, да влезе между пръстите и да разтвори листите на мислите, и да намери пропуските, да придаде грапавините, по които слепите очи ще сричат въздуха...
Вали. Затрупва крясъците ми, превръща ги в спокоен шум на съпротива, тъй както сухата земя си отмъщава с леден дъжд на жаждата, сковала в бръчки тялото й… Преследват се в слуха ми капките, бучат като затворени пчели в напечен кошер, отдалечават се, заглъхват като вятъра, скрит в сухи тръни... пак връхлитат и стъпват сякаш с тънките крачета на стотици гълъби, отмерват остро темпото в ръждата върху ламарината... От изненада свършват и до късно питат: "Как… как… кап…"

2 коментара:

  1. Не ми се коментира.Просто искам да чета,да се отдам на удоволствието от внушенията и картините и да възприемам не с разума,а с инстинктите.Мисля,че точно това внушаваш - силата на инстинктите.

    ОтговорИзтриване
  2. stormbringer... инстинктите, които водят ръцете по нишките на чергата, които украсяват маската, които правят дървената фигурка от корен... които са довели разума...

    ОтговорИзтриване