вторник, 19 май 2009 г.

Портрет на стена с прозорец и сянка

Далече зад една жена,
почти изпълнила
стената до върха,
приведена вглъбяваше се
в мислите си сянка,
отминалите дни
си проектираше
във ореолна кинолента.
Нощта разглеждаше
през любопитството
на воайор.
Намираше забавна
тази своя дейност призори,
преди сама
да се надипли в храстите.
Открехна мъничка пролука
с хлад,
прекрачи рамката
от светлина на лампата
и се притисна в сянката,
през миговете й да се усети
в частиците от ден със слънце,
когато краят
се завръща в утре
и тъй да оплете най-жарките...
от пепелта им
своята душа да сгрее.
Стъклото на прозореца,
за кадри дебнещ фотограф,
единствен я видя -
Една Голяма Нощна Сянка,
облегната напред
и устремена да изчезне
по мисълта на сън
към вкаменена вечност...

Петна от тишина
отвън се бавят,
разкъсват паяжините
с видения.
На пръсти се разбягват
недоизтлели силуети.
Развиделява вече...
от стоплените сенки.

4 коментара:

  1. Надявам се винаги, че "формите", които се получават след моята "игра" със загадките за въображение, които ми "поставя" този свят, са по-забележими от загадките... :)
    Благодаря ти, Валентин!

    ОтговорИзтриване
  2. Той целият живот е една загадка и самата Вселена.Тя само повдига булото си малко по-малко и ние мислим,че сме разчели знаците,а те,знаците,непрекъснато се променят и тя играе с нас на неуловимост.Така и тук в играта със сянката се получава нещо подобно.Ако човек съумее да улови сянката си ,ще се стопли,защото сянката е душата му.Ако я наблюдаваш отстрани,значи да участваш в процеса на себепознание,но в един момент се появява необходимостта да се върнеш към душата си,за да продължиш и тогава именно става светло от прозренията при наблюдението на сянката.Видя ли какви коментари правя като пишеш толкова хубави стихове...

    ОтговорИзтриване
  3. Здравей, Мите! Винаги са ме привличали повече сенките, отколкото реалните форми, които ги “хвърлят”. Може да е, защото сенките са променливи, зависят от времето, от светилата. Може би, както казваш ти, да са част от играта на вселената, защото всички сенки са й сянката, която тя ту ни отпуска, ту към себе си невидимо придърпва. Може би тя ни учи с тях да мислим, закалява ни представите, дълбае улеите за въображение. Може би наистина душите ни са в сенките и затова нощта мечтае, прокрадва се на пръсти в тях, за да узнае как се вижда светлината, дневната. Може би… всъщност, знам, че има много още да гадаем, да се питаме, да ни се дава все по мъничко, за да не спираме да мислим.
    А ти… усмихна ме с последното си изречение :)))

    ОтговорИзтриване