четвъртък, 21 май 2009 г.

Лунатично непредсказуемо

В голямата и с шарени тапети стая,
затворено в кутия на часовник,
прискърцваше зъбчато времето.
Голямата стрелка обичаше,
сърцето си върху ревера носеше,
в пореден опит да плени това,
рубинено примамливо изгряло
върху кокетната извивка на перо
от шапката на малката –
без възраст дама
в избеляло тюркоазено.
Луната пареше стъклата,
бележеше по циферблата ъгъла,
оставен от махалото в закана
да среже връзките й с миналото си
и тъй да си спаси окото от безсъние.
По покрива блуждаеха отнесените мисли
по жадните за сънищата лунатици,
с нарочен план – да пресушат луната.
Дърветата протягаха листа
да чуят серенадата на вятъра,
в нозете на замислена
за романтични стъпки стълба…
на измечтана среща в полумрак
постави първите акорди,
за нежното докосване
на пръстите по кожата,
настръхнала за блус…

Зад повея на вятъра отвън,
белязал тихото си влизане във стаята
в следа от трепет по зефира на пердетата,
щурците още викат името на моя сън…
Ти чувал ли си го поне веднъж във твоя?!

2 коментара:

  1. Да,времето обича да ни държи в плен,да ни обсебва.Ние си мислим,че сме го надхитрили,а то нас подчинява.Даже и Луната,а и другите небесни тела не са вечни.И Вселената дори.Само времето е вечно.Затова дърветата като че бързат да живеят,Луната също,вятъра,който с полъха си по пердетата напомня за човешкото присъствие.А и сънят се оказва живот и може би по-истински.И е по-значим,може би,от името си.

    ОтговорИзтриване
  2. Може би е всичко, приятелю!
    Благодаря ти!

    ОтговорИзтриване