понеделник, 4 май 2009 г.

За театъра, за сенките и за театъра на сенките...

От тишината залюлява алт на саксофон, звънче приглася с точност на минути. Театърът на сенките отваря сцена. Днес ще представи силует на мъж в прожектор, от който следва лъч и на жена, която пуска тъмнината на дърветата, да определят път, по който да върви света на светлото...
Преминал в мисълта си край живот, отправил своята черта да следва все оста, мъжът излиза от една мелодия и неразбрал какво му казва, търси друга. Оставя подир себе си поклоните, които е раздал след шум от неразсеяли се още мигове-аплодисменти...
Дърветата прикриват с много тъмно зелените си погледи при среща, в надиплената си кора ги свеждат и от сърцата сокове за тях извеждат. В отрязъците пулс, жената дръпва светлите завеси от добро и някое дърво, поредното, освобождава своя дух от тъмното...
Мъжът от силуета, пресякъл пътя на лъча, по който все върви, с лъча от светлина, оставили след себе си дърветата, за миг отвръща от слуха аплодисментите и плахо погледа отвежда от посоката. Едва успял по сянка на жена да забележи ясната следа от нейна сянка и филмовата лента от житейски снимки-сенки, гласът си му отвори... път без посока, светъл, по него тя сама си носи сянката... по светъл път дърветата с корони клони-сенки, секат следите й... голяма, светла стая, кръстовище, площад, един след друг затваря старите й пътища... А мисълта изплъзва себе си по нови...
Когато сънищата наизлязат и пропълзят в короните от тъмнина да стигнат върховете и да се взират в пълното с очи небе, се случва да се срещнат мисли...
Аплодисментите в слуха мъжът изпуска и те шума от паднали въздишки на листа прегръщат. Дърветата забързано оставят тъмното. А силуетът на жена добива образ. Очите й приемат други образи. Прожекторите гаснат. Затварят сцената на сенките.

4 коментара:

  1. Когато те чета е... като аз да съм в главната роля на постановката... Много ми повлия тази мелодия от вселени в... музикалната ти кутия... Чувствено, чувствено го прочетох...

    ОтговорИзтриване
  2. Тъжно е,когато животът е театър,а хората са сенки.Придобивайки безплътността,това значи ли,че става в повече божествен?!Може би,защото театърът е в полето на духовността,ако е изкуство,но ако това е театърът на живота вече става жалко.Е,зависи.Не винаги е така.Но като че ли все повече заприличваме на сенки в отчуждението помежду си,защото хората играят ролите си,но диалогът като че го няма,защото с безплътността изчезва и душевността.Все пак си оставила вратата на надеждата,защото жената придобива образ.Това ме навежда към ролята на жената в бъдеще,защото според един учен бъдещият свят ще бъде населен само от жени,тъй като силният пол се оказва всъщност слаб и поради увреждане на Y-хромозомата е на път да изчезне.Ако това стане,мисля,че светът няма да бъде толкова интересно място за живот.

    ОтговорИзтриване
  3. Прав си, Мите... пак! Усещаш себе си понякога как избледняваш, как се изгубваш там, сред всичките, дори приятелите ти не могат да те видят. Това е, поради безплътност, ти само сянка си... а тя душа не носи. Ако не предприемем нещо, за да си върнем цялостта на образа, ще продължим да изтъняваме като озоновата дупка... Дано не е настъпила онази фаза, която се нарича безвъзвратност...

    ОтговорИзтриване