неделя, 31 май 2009 г.

Опитах в седем, но и без тях съм аз

Забравих ли, когато сядам с пръстите върху клавишите, да разсъждавам и за себе си? Приятелите оредяха... навярно също като мен забравили или на пощальона чантата е скъсана, а той - отдавна в пенсия и никой не приема да работи пощальонската му работа.
Последната мъгла притича през листата на липите и меко се изля в коритото на шумното крайречие. Небето е изпънало копринената синя риза, държи в ръка букет с балони, рубинени на цвят и перлени и търси си илика на ревера. Дали си мисли необятното, когато пише с буквите на времето, на себе си ли прави описание или оставя ги на нас, задавайки така загадки?! Всеки сам проявява съдбата си, като живее.
Да кажем, веднъж това, че сме приемници на скитащата се тъга не е добра черта, но в следващите дни тъгата ще докосне тези, дори за нас си струни най-невидими и ще прокапе от очите в сълзи на добро... Да, никой не обича тъжното, пробягва с погледа етажите на стих или заобикаля камъните от меланхоличната градина на есе. А тъжната душа у себе си таи най-нежно цвете... листца отваря нощем то, когато е изпълнена с безлуние или когато дните са достигнали брега на вятър...
Заглеждам по-навътре в себе си. Изписани стени, една и съща дума с едър шрифт - неверие, недооценка на това, което съм градила и което нося. Невидима ръка очите ми с превръзка от отрязаната моя плитка е прикрила и ме възпира с тази сила на прекъснато доверие...
Навътре, все тъй в нивото от неверие, едно голямо слънце се извира, пее, улавя непознати звуци, пропуска ги през призмите на моя слух, насочени към тупкащия пулс... от тях в душата сгрява и зазвучават с музика в хармония... Понякога си мисля, колко ли съм грешна, когато крия в стаята си този глас?! Съвсем наскоро, преди дни, една приятелка-съблогърка, която ме откри дори в реалното, постави да ми гложди по очите на съзнанието този въпрос: когато с раждането ти е спусната и дарба, не трябва ли да я споделяш с другите?!... Та затова и слънцето при мен живее заедно с неверието...
Къде да гледам после? Изписани килийки запечатано приятелство. Не е за вярване, че може мед, събиран с толкова любов, накрая да оставя този горък вкус предадено доверие, продадено, заради сребърниците надежда за известност. Как ли ще се нарича в мен черта такава: окървавената стрела, в гърба отзад забита, на цвете в дръжката да се превърне за думи на пътека цветна? Надявам се да не е глупост...
Сигурна съм, че там, в душата на сърцето, е моето единствено съкровище, богатството, което имам и което също е с душа, изпълнила до капка дните ми вече 23 години. Сигурно нямаше да съм познала толкова живот, ако не беше ТЯ, подаръкът за моя ден рожден, от който да ме продължава... ТЯ, моята ЯНА... Прегръщам те, дете!
Когато искам, като слушам разкази за върхове, разглеждам снимките на покорилите ги... когато изявявам своето желание да съм за миг там и от очите на скалите да погледна, дъщеря ми се намесва: "Не бива, мамо! Не е за теб... Защото тази красота ще те убие!"... И аз си трупам от видяното чрез другите навътре в мен: стон от оглушал да се катери по скалите вятър... парченце облак помежду зъберите скъсан... червената от кратък миг на залеза скала, на моите очи за дар... шум от заглъхващи в нападали иглички стъпки... извивка от бръшлян, надвесена да се огледа в лоното на езеро след скочил водопад... понесла цвете мравка... от благия на лястовица поглед в тишина отвътре на гнездо, когато мъти... от самотата на вглъбена пейка, която още под кипариса на църквата стои... препълнена от липов аромат на юни нощ... почуда тиха на светулка върху перваза на прозорец...
Видях, че се забравих пак сред всичкото това, което съм си скрила, за да живея в този свят реален, по правила, които все забравяме под рамките на обществото...
Ако не съм сама и ако ти, който влезе тук разбра от моето послание, сложи едно голямо многоточие за "да"... Благодаря!

19 коментара:

  1. небесно многоточие и ...ДА...

    ОтговорИзтриване
  2. Искам да ви кажа пак: "Благодаря, Влади, Хриси, Нейзи и Виши!"... Тук често чувствам себе си като самотен жител на планета, която се върти, лети, улавям в мислите си други орбити и тъй разбирам, че някъде наоколо живеят хора, дочувам че говорят, смеят се, тъгуват, но са невидими... Знам, че тези приятели, които съм нарекла свои, не са забравили къде е пътят за към мен и колкото и да ги отдалечава времето, по правата, най-кратката допирна, ще построят отново мост. От моята страна все още му стоят основите...

    ОтговорИзтриване
  3. ......
    Не пиша, знаеш колко ми е трудно да коментирам твоите ефирни, фини, елегантни и мъдри текстове, но поглеждам честичко тук и ми харесва :)

    ОтговорИзтриване
  4. Руженко, твоето присъствие, дори през стогодишно мълчание усещам! Искам да ти изпратя среднощна птича песен, защото е от времето, в което сме наоколо една за друга!
    Прегръдка съкровищна, закичена с една голяма брошка от свирня на бързащи да привлекат на лятото душата топла, голяма банда от щурци, превзели целите пространства от града с треви :)))

    ОтговорИзтриване
  5. Сholeova, не зная по-голяма дума от благодаря!

    ОтговорИзтриване
  6. Имах си миналото лято една такава банда от щурци- луди-млади и неуморни.Когато улицата заспеше ги слушах...За какво ли ще пеят щурците това лято?

    ОтговорИзтриване
  7. Калинче,напълно споделям и аз също се чувствам по този начин и много неща ми тежат напоследък и понякога ми идва да захвърля всичко,но ей тъй продължавам по инерция и все нещо ме тика напред...

    ОтговорИзтриване
  8. Нощес, Руженка, приемаха от лунните лъчи по-тайните отблясъци. А днес са стъргали тревичките, та да са като всичките - еднакви и готови с тях да свирят по цигулките тържествения си концерт за буря... Започна се навън от фойерверките - стрели-светкавици под маршовия ритъм от тимпана на небето с басов гръм...
    А по въпроса за какво ще пеят лятото щурците?! Ще слушаме, Руженка, и ще записваме в страниците на сънищата си :)

    ОтговорИзтриване
  9. Засилката, която ми създава инерция, Мите, се състои от многото ръце, с които всеки ден се обзавежда тъй, че хем да не убиват, хем никой да не им противоречи и да върви с такова чувство на решение за път, което все едно е вземал сам. Само че аз им се запъвам и те се виждат в чудо - не могат да ме разберат до днес каква е тактиката, дето я използвам, та все да оцелявам. И аз не знам, но мога да ти кажа - имам афинитет към всякаква промяна, за да не си омръзваме с живота.

    ОтговорИзтриване
  10. Анонимен3 юни 2009 г., 15:52

    .......:))

    Цвете за...теб!

    ОтговорИзтриване
  11. Анонимен... Прегръщам цветето в теб! Липсваш ми... и не само ти... :(

    ОтговорИзтриване
  12. ... ... ...

    Знаеш ли... очите ми свирят на флейта от облаци, а те ме валят тъжно и намират много общо с "Опитах в седем, но и без тях съм аз"... Събрах цветята на дъжда по вътрешните линии и ги запокитих в мен... Вратата е отворена, но никой не влиза... там, където слънцето стоеше и броеше приятели... сега луната отразява празнотата... Това е моя допирателна с прочетено и живяно... Дано се върнат... Няма ключ, просто поява...

    ОтговорИзтриване
  13. Тъжно се поклаща олекналата от докосването на ръце врата отсам на прага... оттатък него са посоките на онзи път, по който си вървят приятели, но сигурно не са познали звуците от отварянето й или вече са забравили мелодията, с която прагът ги посрещаше преди... Нищо, Dark, може прилеп да влезе... когато е ужасно много сам, и ултралилав от стрелите на лъчи, в които е обсипана от лампите си улица, приела формата на нощ, загърната с последен цвят от залез... Все ще е някой, който има нуждата да влиза...

    ОтговорИзтриване
  14. ееее,уникална си...разтърсващо рисуване с думи...нямам думи!!

    ОтговорИзтриване