неделя, 20 март 2011 г.

Колкото до времето, забавно е когато има кой да го държи

Имало едно време един далечен град. Толкова далечен, че звездите били безкрайно близо, колкото сън в очите под клепачите и хората си украсявали с тях шапките, откъсвали по някоя за нощна лампа или си ги разменяли като подаръци за най-големите си празници. Хората живеели в измислени от тях дворци, но не каквито вече си помислихте. Ще се опитам да ви ги опиша, но най-напред ще ви разкажа откъде започва тази, цялата измислица. Някога царят, дядото на дядото на дядото на царя, който управлявал тогава, издал заповед: градът да се превърне в сцена. Всеки дом на покрива да има ветропоказател, за да напътства вятъра, когато спре да слуша някоя пиеса или когато влезе в сребърен тромпет да чуе по-добре как ще изсвири неговата песен той, а после, знае се, ще е забравил за къде е тръгнал. Мъжете да издигнат, направо от улиците, стъпала, край тях да има перила и по една площадка, към всяка стая, където посетители да си оставят шапките, палтата и чадърите, а също кученцата и покупките или да разговарят с домакините по теми за отсрещния театър или за слънчевата сцена на небето, тъй невъзможна за постигане на този, разтворен винаги във въздуха блестящ, ухаещ, топъл слънчев цвят. Също така, под клоните на всичките дървета, да се положат плетени кошове, та в тях да се събират падналите ноти, от песните на птиците и зорко да следят за тяхното напълване, защото и децата знаят колко е важна за храната на Петела и точката след нотата. Петълът, който стоял величествено важно на площада, криле разпънал върху дворцовата кула, която спирала върха си чак в тавана на небето, притежавал цялото време и затова в града бил на голяма почит. Всяка вечер, точно когато слънцето откъсвало от голямата си пита последните лъчи и ги разхвърляло като житни класове по хълма, където криело пътя към дома си, няколко стражи донасяли кошовете с ноти и докато се чували звуците на увертюри, докато по всички сцени монолозите сменяли диалози, започвали да сипват нотите в изпразнената воденичка на Петела. Само след това звездите се показвали, а пък луната се протягала и се окачвала ту да виси до пердето, откъдето излизала, ту точно над Петела и винаги след това, особено когато е започнала да се прозява, да избелява и да заспива - съвсем на другата страна на тази нощна сцена, почти където вечер свършва слънцето. Когато всичките пиеси спуснели за край завеси, когато музикантите, изсвирели творбите, затворели в калъфите си инструментите и скриели по някоя звезда в ръкавите, та да зарадват пред съня любимите, тогава и градът заспивал. Ако случайно минеш някой път оттам, ще чуеш как в гърдите на Петела пулсира времето: тик-так-тик-так-тик-так... уверено, закрилящо, реално, точно, толкова равномерно, че ако спреш по-дълго там, не знам, но мисля трябва да внимаваш, възможно е и да заспиш. Петелът винаги усещал когато трябва да излюпи слънцето. В града разказвали, как някога, когато времето било голямо и разпиляно, когато секундите, минутите и часовете се търкаляли из пясъка, из клоните, а хората ту тръгвали за някъде, ту лягали да спят или обядвали преди закуска, а някои се забавлявали да гледат свойта сянка. Тогава един от тях извикал "Еврика", защото бил открил как да пресява тази, скучната обърканост и да подрежда в смислен ред секундите в минутите и с тях да пълни часовете - затворил ги в големи сфери, а тях съединил с тръбичка. Така започнало да се организира времето, да бъде подредено. Първо вървяло от едната сфера в другата, с пясъка, а после започнали да му рисуват ореол, по който отбелязвали минутите и часовете. Секундите, тъй като винаги са кратки, тях натоварили върху една стрелка изкусно тънка, да не тежи, където и да се намира и както си върви да пуска по една секунда. После, когато времето започнало да става много важно, го криели в кутии, които все смалявали, смалявали, докато станат, колкото върха на палец. Някъде там, навярно по средата, градът когато вече имал между къщите си улици, когато на площада, на царя в двореца издигнали и кулата, тази която се подпира в тавана на небето, един от майсторите рекъл, че би било добре да я завършат с нещо, което да съдържа в себе си началото, да отброява всеки миг нататък и да не свършва, да казва колко точно слънцето да става, да се изхранва лесно без да притежава, да може да поддържа ред но без да се намесва със съвет и нито денем, нито нощем тук да пречи. Сигурно щели дълго да се лутат в мисли, ако не бил един старик, навремето моряк и вечен пътник. Той се досетил, че виждал някога голяма и красива птица, с хубав глас и много точна, която хората в различни царства почитали достатъчно, като отглеждали по няколко в дворовете. И тъй, градът получил своя дар - Петел. И времето му поверили. И тъй като с това се свършили пък грижите им, на хората не им останало нищо друго, освен да си измислят причудливости за покривите на дворците, за прозорците и за дворовете, да пишат музика, а пък жените да си шият рокли, децата да рисуват хвърчила, а бабите да си разменят плетки. Не помня откъде, дали когато съм минавала през този град, но съм си взела спомени оттам. Един от тях ми е останал в снимка - зад маските на хората, знам, че ще видите и царя, и децата, и жените, стражите, мъжете. А аз... аз съм била навярно фотографът там...

1 коментар: