неделя, 8 септември 2013 г.

За музата... която ти оставих... да запомниш

Оставях дълго
пред вратата белези...
Надявах се
да разрешиш
на приказките,
от мълчаливите ни срещи,
да влязат
под римувания свод
на твоя дом
от стихове...
Надявах се
да не изминеш сам
последните минути
под часовника,
забравил за площада,
от който
гълъби изпиват
всяко безразличие...
Надявах се
копринените шалове
да са реалност
от въздуха
на твойта стая...
Надявах се
да разбереш
защо праха
не може да запомни
моя лик,
а ти
не ще изпишеш
повече от линия
по него...
Надявах се
да забележиш
колко е времето
в саксията с бръшлян...
Оставях дълго
пред вратата белези...
А ти рисуваше
по въздуха
неуловими знаци,
за музата,
която дишаше у мен...
която ти оставих,
да запомниш...

3 коментара:

  1. P.S. Вместо завръщане...
    Сигурно е трудно да забравяш. Сигурно може да мълчиш и да разказваш. Сигурно... Всеки път си казвам: спри в думите и си тръгни... А после - ще сънуваш всичко... отпреди...

    ОтговорИзтриване
  2. Чудесно е! Не зная какво е причината за завръщането ти тук, но ти благодаря за тази утрин!

    ОтговорИзтриване
  3. Здравей, Влади!
    Много неща ме спираха да влизам, но едно ме върна - "домът", който бях си "построила" тук, "съседите". Подредени думи не стоят добре в социалната мрежа, мястото им си е... блога.
    Благодаря ти за "гостуването"!

    ОтговорИзтриване