Пътят, за който...

Като стар пергамент
пътят кожата своя
в коловоза придърпа,
отеснелите дири изпъна,
като пори на лято отвори
(за надежда)
и молитва за стъпки на дъжд
с всеки камък повтори.
В хоризонта
вдяна двете посоки,
на гърба си преметна баира
и с вихрушка от прах
на небесния мир
тихо, плахо
сякаш нещо продума.
От крайпътната нива
тишина го прегърна,
на щурците от песните
всички нишки протрити
в цветовете на мак
той превърна.
След случайна каруца
се закашля с отминало ехо.
После всяка минута със спомени
умножи с часове, часове, часове...