петък, 10 юни 2011 г.

Ще те извикам...

Ще те извикам...
Сега,
когато обедът е скрил
лице в лозята,
а сребърния прах
в листата на маслините
трепти в копнеж
за лунния пейзаж довечера,
когато цялата любов
ще цъфне с устни
в нечий шепот...
Сега,
когато хълмовете приютяват
медно слънце
и дъх на грозде,
сол и смях
се стеле върху тях...
Сега,
из камъните бели
ще изтича песен,
със загрубели
и безгрижни боси стъпки,
за свобода на птица жадни...
Сега,
когато грижите се изговарят,
за да останат по скалите,
да ги притиснат в пясъка вълните...
Сега,
когато струните в лютнята
са дъх от вятър,
разплел на фара светлината...
Сега,
когато тишината
в шепите остава
да посънува топлината на коси...
Сега,
когато въздухът на юг е ласка,
изпратена от шарката на метеор,
дълбокото небе изгубила,
когато крайпътното дърво
изслушва нечия въздишка
и сгушва в бръчките на тъмната кора
поредна глътка сок за утре...
Ще те извикам...
Сега...

4 коментара:

  1. Анонимен11 юни 2011 г., 3:28

    Вълшебница!!!:))

    Цвете за теб!**

    ОтговорИзтриване
  2. Не зная защо, но си представих Испания!
    Наистина вълшебно !!! :)

    ОтговорИзтриване
  3. Благодаря ти, скъпо мое цвете! Морето, зимно, лятно, пролетно, Средиземноморско, Черно е винаги вълшебно и сипе дъх солен върху скалите, из пясъка си крие сълзите, а песните - с лъчите слънчеви из дълбините. Вълшебен разказвач е то, певец, слушател, вечност...

    ОтговорИзтриване
  4. Magiosnika... Благодаря!
    Не знам морето край Испания как пее с гласовете на мъжете, на вълните, на жените, не съм била там... И край бреговете на Италия не съм била, но тази песен на LArpeggiata проводи в мен картините оттам.

    ОтговорИзтриване