Ще те извикам...
Сега,
когато обедът е скрил
лице в лозята,
а сребърния прах
в листата на маслините
трепти в копнеж
за лунния пейзаж довечера,
когато цялата любов
ще цъфне с устни
в нечий шепот...
Сега,
когато хълмовете приютяват
медно слънце
и дъх на грозде,
сол и смях
се стеле върху тях...
Сега,
из камъните бели
ще изтича песен,
със загрубели
и безгрижни боси стъпки,
за свобода на птица жадни...
Сега,
когато грижите се изговарят,
за да останат по скалите,
да ги притиснат в пясъка вълните...
Сега,
когато струните в лютнята
са дъх от вятър,
разплел на фара светлината...
Сега,
когато тишината
в шепите остава
да посънува топлината на коси...
Сега,
когато въздухът на юг е ласка,
изпратена от шарката на метеор,
дълбокото небе изгубила,
когато крайпътното дърво
изслушва нечия въздишка
и сгушва в бръчките на тъмната кора
поредна глътка сок за утре...
Ще те извикам...
Сега...
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Вълшебница!!!:))
ОтговорИзтриванеЦвете за теб!**
Не зная защо, но си представих Испания!
ОтговорИзтриванеНаистина вълшебно !!! :)
Благодаря ти, скъпо мое цвете! Морето, зимно, лятно, пролетно, Средиземноморско, Черно е винаги вълшебно и сипе дъх солен върху скалите, из пясъка си крие сълзите, а песните - с лъчите слънчеви из дълбините. Вълшебен разказвач е то, певец, слушател, вечност...
ОтговорИзтриванеMagiosnika... Благодаря!
ОтговорИзтриванеНе знам морето край Испания как пее с гласовете на мъжете, на вълните, на жените, не съм била там... И край бреговете на Италия не съм била, но тази песен на LArpeggiata проводи в мен картините оттам.