И не остави
сянката следа,
докато падаше
през урвата
на времето...
На бреговете
нищото
през краищата
свърза,
помежду тях
душата си съблече
и в белия покой
на вечността
заспа.
А времето,
усетило безкрая,
забърза,
по камъните
на вселената
потече,
запя на тишината
песента
и се събра
в началото на капка…
една сълза…
шлифовано с тъга
несъвършенство…
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар