петък, 15 октомври 2010 г.

Сутрешно... на някого... от днес



От съня се измъквам. Влизам в себе си тайно. И отключвам врата след врата. Търся. Кълнове. На мисли. От различните думи-семена...
Мислех си (така и не пораснах, да не вярвам толкова дълбоко на думите, преди да са пренощували по-дълго в мен)... Мислех си, че има смисъл да обичаш, да даряваш светлината от очите си, да топлиш с дъх ръцете си, в живота сам, за да погалиш с топлина годините, изписани върху едно лице, да срешиш тревожните му мисли с пръсти... Егоистично е. Да очакваш насреща си това, от което имаш нужда. В черупчести веднага се превръщаме, когато искаме да си запазим алчно своето. От всякоя попаднала в слуха ни дума, изграждаме в черупката си клетка. Хем думата да не стои свободна, за да ни казва, хем да е по-наблизо, да я изричаме, когато ни потрябва... Изменчивата ни природа рисува дрехите на изражение с такива цветове, че да прикрие в нас войната и жаждата да нараняваме, когато някой е докоснал дума от черупката... Пред ликовете си в дланта, задаваме въпроси. Преоблечени. Тъй както шутове. За да не ни е страх от срещата. С отпечатъците истина на нашата съдба. И бягаме от нея зад мисълта, че в нас е сигурният свят... Едва, когато се зазидаме, разбираме, че си я носим... в дланите.

1 коментар: