вторник, 19 октомври 2010 г.

Как есента пристигна при едно малко таралежче

На дъщеря ми Яна...

Слънцето току-що бе спуснало лъчи в една сребриста паяжинка между бодливите иглички на елхата. Люлееше лицето си във всяка капка, достигнала нослетата на връхчетата й. Когато нападалите през нощта листа на старата, прегърбена от плодовете дюля, се размърдаха. Подаде се учудена муцунка, две ококорени очички и две ушенца под бодлички… „Апчих” – муцунката издаде звук. Очичките се заоглеждаха. Побутна слънцето с пръст топъл лъч три капчици и те се шмугнаха покрай ушичките, погъделичкаха бодличките. На таралежчето. Да, това, което кихна беше Чудомир, едно такова малко таралежче, което от лятото живееше с майка си на малка къщичка в градината. То тъкмо беше се събудило. Майка му излизаше сутрин рано и го оставяше да си поспи. Тя обикаляше полето, близката гора. Събираше билки, плодове и орехи, гъбки и шипки за зимата. „Апчих” – пак кихна таралежчето. Изглежда пеперудка беше поръсила повече прашец от крилцата си и сега той му гъделичкаше нослето. Докато ситнеше през градината, все още се чудеше: как тъй, защо е спало под завивка от листа? Чия ръка е шила нея през нощта? Защо листата са оранжеви, червени, жълти? Изведнъж, току пред него, тупна нещо и се изтърколи сред хризантемите. Сърчицето му заби по-бързо, но любопитството го приближи по-близо. „Яяя, каква червена ябълка, - ококори очички, докато изрече Чудомир. - Като в онази книжка на Юлето, която вятърът все тъй разлиства под сайванта.” Гризна парченце. Беше сладка и сочна. Гризна пак. Напълни бузките и замижа от удоволствие. След като закуси хубаво, Чудомир се зае да потърси бързите си и бъбриви приятелчета лястовичетата. Но тях ги нямаше нито в гнездата, нито да пърхат волно в небесата. Мина покрай шипковия храст. Той пъчеше гърди с червен гердан и никак, ама никак не искаше да се закача с остри щипки. После наближи семейството тикви, които цяло лято му даваха чадърчета за сянка от листата си. Бяха се облекли в жълти ризи и видимо много наедрели се припичаха на слънце. В края на улицата, където гордо стърчеше еднокракия дървен стълб и крепеше на главата си голямото щъркелово гнездо, беше тихо. Таралежчето много се зачуди: „Къде ли са се скрили шумните му обитатели?” Неусетно стигна гората. Пътечките, които водеха из нея, се бяха заровили в шума. Замисли се над тази странна случка. Някой току над него се разсмя. Чудомир погледна в клоните: две катерички скачаха, размятваха опашки, прехвърляха в торбичките си жълъди. Едната я изпусна. И плисна дъжд от жълъди, и се набодоха в бодличките на Чудомир. Рунтавелките прихнаха на тази своя щуротия и запремятаха смеха навътре из гората. А таралежчето се натъжи. Обърна се назад и тръгна към дома. Вървеше бавно и унило. А жълъдчетата върху гърба подрънкваха припряно закачливо. Когато стигна по средата на полянката, едва не го събори на земята заек. Добре, че се подпря на гъбка, та не падна. Изправи се и тръгна пак. Толкова беше се замислило, че даже не усети новия товар – до жълъдите се поклащаше с голямата си периферия, спасителната гъбка. Таралежчето прекоси двора и когато се наведе да влезе през входа на дупката, където се криеха, когато валеше, се зачуди защо едва премина. Вътре ухаеше на ябълки, на къпини, на мащерка, на мама... „Мамо, мамо, ти си тук! Мамо, защо ги няма лястовиците? Защо и щъркелът не трака с клюн? Защо днес шипката не се заяжда с мен? А тиквите защо са жълти? Защо пътечките се крият в листни дрехи?” Майка му се усмихна и топло го погали с поглед: „Виж ти, детето ми любимо е пораснало! Събирало е гъбки, жълъди, въпроси – рече тя”. Остави жълъдчетата в килера, а гъбката – на слънце да изсъхне, наля по чашка ароматен чай и отговори: „Днес лятото си тръгна, мило! На лястовиците с крилете отлетя, на щъркелите подир тракането с клюн към топлото на юг се спусна. Нощес ветрец повя, доведе есента. Тя е художник, като пролетта, но знае ярки шарки. Облича ябълки и круши, дюли, грозде в сладки дрешки. Рисува нощем по дърветата, а от листата шие ризки за пътеките, за храстите, да са дебели, да им е топло под снега на зимата. Приспива пъпките по клоните за зимен сън. И луковички на лалета слага в кошница. Та щом забарабани в первазите капчук, щом съмне под камбанка на кокиче и се отрони от ледена висулка топла капчица, да ги намери пролетта и да им нарисува цветове и стъбълца...
Ето, това е есента, дете. Тя идва да припомни, че трябва да се сбират плодове, да се подготвят всички за студа, да знаят, че труда от лятото намира благодарност тъй и в зимни нощи с нас дочаква пролетния глас..."

1 коментар: