От очакване
вечерта натежа.
Часовете се свиха
в косите ми.
Заръмя.
От рекламните лампи
закапа
в ситни капки мъгла.
Тишината протегна ръка.
В своя шал
ме загърна.
И така...
те дочакахме.
От нощта
не запомни
свещта светлината.
Дълго гледа стената
и играта в платното й:
сенки две -
тя и той,
под небето,
на своите шепи...
После кратко въздъхна.
Изгасна.
И така...
тях запомни.
Утринта влезе тихо.
Разтопи се в стъклата.
Стана светло на стаята.
Затрептя по съня закачливо.
Пропълзя му под миглите.
И така...
мен огледа в очите ти.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Утринта влезе тихо.Разтопи се в стъклата:
ОтговорИзтриванездравей ,ина! :)
Анонимен...
ОтговорИзтриванеЗдравей...
Когато си вкъщи, утрините ходят все на пръсти... Тихо. Хубавото им е, че можеш да си ги разглеждаш дълго и да откриваш колко са ти липсвали... във времето, когато си забравял да се събуждаш...
Здравей... ти :)
Всеки има нужда от своите вечери и утрини.Понякога усещаме почти физическото присъствие на самотата вечер и съня като спасението на покоя,а утрините,те са тихи с надеждата на новия ден и светлото е не толкова навън,колкото вътре...
ОтговорИзтриванеИ така...
ОтговорИзтриванемен огледа в очите ти.
Да свиеш часовете в косите си и да чакаш... Единственото, което бихме дочакали, са белите къдрици по слепоочията, наследници на едно отишло си минало... Поздрави, Калина!
stormbringer...
ОтговорИзтриванеКротко и кратко за усещането да останеш тъй да чакаш сам... Когато свикнеш с мисълта, отвътре изсветлява... А покле съмва...
Анонимен...
ОтговорИзтриване"Единственото, което бихме дочакали, са белите къдрици по слепоочията, наследници на едно отишло си минало..."
Хубаво ще е да е все още вкъщи счупеното канапе, прозорецът да пази светлината за очите ни и да открие нас по някой час сред отразената си светлина в косите от сребро...
Добре дошъл!