Когато...

Когато остарееш
и дните ти
започнат да приличат
на въжета,
завинаги завързали брега
за твоя мостик.
Когато никой няма
да почука на вратата ти,
защото двете ти ръце
ще си разделят
само жаждата да галят.
Когато остарееш
и си готов
да изречеш в безкрая
“аз”,
но то достига винаги
до погледа на непознати.
Когато ябълката в купата
ти спомни
за разцъфналите пролети,
а сребърните ти коси -
за всичката любов
на лятото
край извори…
а само аз…
Когато остарееш,
ще дойда като облак,
ще завъртя кафявата си рокля
с бели капки под ръката ти,
която в такт ¾
държи лъжичката за захар,
ще чуя името ми
как ще се изплъзне от очите ти
и лекичко, съвсем сама,
ще се отрони
най-голямата сълза за мен.

Ръцете ти и в този ден
ще сложат на перваза
саксията с гардения.
Шумът от гарата
с препускащите бързи влакове
ще следват други стъпки по перона.
А ти ще връщаш бавно
лентата на спомена…
когато остарееш.

Игра

Толкова дълго в стаята е тихо. Дори стените не разменят погледи от страх да не прошепнат. Ръцете чакат да прелее въздуха от шепа в шепа и още топъл да заеме формата на ласката, която тази нощ не може да достави (не съществува връзка между правилна посока и неотгатната заблуда)…
Дължината на важното за пулса време, стои изправена дори и в мрака, в обем на глинен съд… за колкото не стига, ще се намери в ъглите на стаята… ако не беше този страх от резонанс, би се притулила и между струните, за мек, косите галещ звук под пръстите, изписали взаимност върху снагата на китарата…
Прастара пепел сплита нишки в пода. От самобитност битието е развързало криле из залива на дрехите и всяка гънка е вълната от движение на тялото, преди да се закичи с розата на вечерта, поднесъл й прозореца… Няма толкова имена за звуците, приели да оставят жълтото условие на слънцето, за да останат и след залеза из паметта, в камбаната от претопените недра, отдали рудата…
Отдавна шепнем с крясъци. Но пътищата ни се губят в пепелите си и малко от останалите шепоти достигат огледалото в очите. Отнесени към тази част, която не дочува, която произвежда звуците, от стигналите до слуха й прави за хълмист релеф на мисъл… от шепотите даже формата на орхидеята се стича…
В кристалите от паяжина, като в балони с остриета, сред кактусовите полета живеят птиците, цветята, рибите и облаци, заварили от правилна посока залеза. От любопитството с очи, което издължава кактуса, със слух да ти разчопли кожата и да открие, че твоята душа живее в същото, облечена е в клетки, наднича мисъл и крещи от всеки връх на своето бодливо самочувствие, за него колко важно е да е докосвал алено обагреното място на изтичане...
Препълнени са шепите, не стигат да са дом за още от затопления с пулса въздух и той се свлича по ръба на роклята до подгъва, а после, щом нощта приеме голотата на оставеното тяло, сам ще отплува по течението между нахлуващата тъмнина отвън и тъмнината в коридора, подпряла с края си вратата… след нея ще потърси утре вяра…
Свещта примамва алчно с пламъка очи на нощни пеперуди, на сънища, облечени в прозрачни роби, в огнен цвят на лято от хралупите, където драконите пазят светлина за зазоряване, под сенките на пламъци…

Игра. На цветове, преливащи по плоскостите от пресечените гледни точки. На все едно и също нещо… нюансите на порцелан под тъмнина…

Дълго... след думите

На едно цвете


Дълъг път… Това усещане не ме напуска вече дни. Дали от мисълта за седмицата с покъртителен от работата в нея всеки дълъг ден… дали от песента, с която я започвам (Eddie Vedder, Hard Sun… но за нея - друг път), дали от многото оставащи след моето прибиране у нас безкрайно дълги и неизпълнени с реалност думи… от името на август, което заедно с това на юли е дълго лято… от подредените по важност трябва, които търпеливо се изчакват в мен, преди да минат своя преглед върху кинолентата в екрана на клепачите… от … Стига толкова! Тя, седмицата, дългата, се свърши. Ами сега? След нея следват дълги двата дни от уикенда… Ще има слънце, “голямо и сурово слънце, което подлъгва големите хора в големия и труден свят”... Когато автобусът следва гърбиците по асфалта и слънцето се крие под керемидите на новите строежи, та изведнъж да се протегне с топли и големи длани, и светлина последна с обичта си да поеме, усещам как се вдишваме взаимно...
Дълго питие сред пълна чаша с лед…
След бавното потапяне на слънцето небето дълго пази спомена за залеза в цвета на идващата вечер… Утехата на падащият здрач в очите на прозорците закача ветрилата от прохлада между криле на нощни пеперуди… Кой дръпна струните на чакащата ми душа?! Горещо дълго ще да е, дори да си намеря рокерското яке… Ще го оставя в коридора… като спомен и ще избягам с утрешния ден подир звука му от моторите, които обикалят хълма Царевец…
Откъде започнах? Да, от “дълго”… Колко е това? Докато вчера обикаляше около Луната… или Сахара ми говореше от висотата на самотата си за Елинор Ригби… Просто пътят е прекрасно дълъг, за да е съвършеното очакване да бъде утре.

След очертания от капки дъжд... възможно ли е да се чувства щастие?

Оглеждам се в дъжда на синята алея,
с дърветата, открили свойта тишина
по капките, неуловени от чадъра
и скритата в цветята пъстра светлина.

Кой пак си тръгна?
С този бяг, до бързината на поток
тъй близък?
Надеждата? Усмивката?
Или романтиката в приказката?
Огледаха се в локвата,
като в очи лъжа
и светлината изтъня
до абразивно сиво на асфалт в алея…
Тревата няма живи устни за вода.
Дъждът нагази в нея,
но стъпките му не останаха, избягаха,
едва докоснали остатъците цвят,
които по пръстта се помнеха.

Частица грях в желание...
за щастие, което следват птиците,
когато си отлитат от гнездата,
оставили в ливадата
да крачи невъзможността на този,
който ще остане тук… Да презимува ли?!

От спомен в погледа
или от буквите, които с думи
съживяваха огнивото на слънцето,
заради обичта на залеза да го приспива,
под капките на тозди дъжд изстива връзката…
От юли не остана звук в картината.
А пясък устните покри
с частици от илюзия
на изостанали от тежестта на времето
в небето над пустинята часовници.

Крадецът-вятър се пресегна
за наметалото от капки
върху раменете на нощта,
която толкова очакваше да има бал…
Артистично и без жал…
за онази непозната,
на която проповядваше да вярва...

Просто...

От увода ме заболя... Говореше ми тази фраза без да знам защо. А увод нямаше, защото изложението си се спотайваше дълбоко в мен, по-точно нямаше желание да се показва, за да го забелязва нито времето, нито каквото и да е, с което се отмерва, без значение какво... стига да не става мярка.Когато съботният ден е празник, когато съботния ден за повечето хора е работен и ти си единица, някаква... по-точно ти си част статистика, но и от двете... Какво? Започваш този ден като отключваш магазина, посрещаш бързащите единици като теб, ала за църквата, която е оттатък пряката и от прозореца усещаш по чадърите, че вън вали, по стъпките, оставили следи по теракота, за да не бързат да оставят някъде зад себе си твърдението, че в този ден е празник.Заклевам се, че щях да споря, но не посмях да се оставя в сферата на тези думи, дето предизвикват спор, в случая вярата и аз дали съм вярваща или доколко същото е равносилно на религиозна. И нека не търпя по себе си камшичените думи заклеймяване... не винаги усещам нуждата да вляза в храм. Днес, не мисля, че върволицата от хора, целенасочено приели направление към църква, ме увлякоха. Понякога, по-точно винаги, когато паля свещ, усещам връзката между желаното от мен и пламъчето-изпълнител, посредникът между вселената и мисълта... възможно е да е мечта, нали?! Не умея да предавам своето през пламъка, нагоре, повече от купола, над кръста... Ритуално ли е да успяваш да покажеш съпричастност с вяра, когато се прекръстваш?! Не знам дали каноните ни свързват с текстовете в книгите, дали отправените ни молби се умножават, докато допират с думите, докосват с тях слуха на стенописите, дали свещта, когато просълзи е от плача ни... или ръката на свещеника, докато ни помазва и чертае кръст върху челото вижда истината върху него, без да вижда купчинката от монетите в подноса до мирото... Единственото свято, за което заслужава да дадеш от сребърниците е мисълта за здраве. И тук е връзката ми с вярата. Не се оставих да ме въвлекат отново в спор какво е тя? Религия?!А беше празник... Хареса ми да е на майката. Разбра ли някой?!Аз не разбрах кога отмина лятото... Усетих, че дойдоха лястовиците, направиха гнезда, обичаха се в тях... пътувах и видях едва през юни щъркели... От вчера се събират, в нивата отдясно на реката... да отлитат. Преди години, знам ли някой още помни ли, раздаваха места, около градовете ни, където работливите съграждани, облагородяваха природата в дворове... Кога настана период на демокрация?! Особено не се разбирам с термините, дето се родеят с политика... Когато разходките ти придобият статус на опознавателност, понамирисва на история... Въпросните места през пролетта, през лятото и есента, ни предизвикваха носталгия... Близостта с града, височината, тишината и някои неща, които няма как да знам, защото не разбирам от градоустройство, бизнес, план изглежда са проводници на огъня... Днес, всеки път в началото си е постлан с парчета изгорели късчета от дом и от пътеки, водещи за никъде... В далечината две, изрязани до стволовете си дървета, приличат на отчаяни, прегърнали се силуети: грижовен мъж, с отрязана глава, целува нежно миловидна фигура от нежност на любима без ръце... самотни жълъди валят върху презрелите къпини... сълзят с най-кехлибарените си сълзи и клоните на джанки... сред камъните, подредили някога основите на пътя, лежат възможни за въображението въглени, изстинали отдавна в своето очакване да продължат живота си чрез нечия ръка, изтрила от очите им чернилката на изгорялото... Едно мече щастливо чака да си вземе облика... От глутницата кучета, които не живеят според правилата ни, разбрах за сетен път, че там, в природата, животът е такъв, какъвто го подрежда тя... постелята й е доброто...

Проекции

Клони към залез.
Прибирам се.
След работа.
Вратата ме посреща
с непоносим
(и не за нея само) звън –
самозабравило се да провежда
от всевъзможни срещи
мойта липса вкъщи,
подпира копчето
онази връзка на звънеца,
която ме навежда на такава мисъл -
добре че разполагам
с набор от отверки.
Отделям жицата,
довела до дома шума
и той въздъхва тихо…
Часовникът,
останал без голямата стрелка,
приема само часовете.
Ръцете се подкрепят в мярката,
една от друга в китките,
тъй както отстояват точно
разстоянията по гърба на дивата пчела,
за да успяват да се следват линиите.
Умората се вписва в циферблата
на мястото на липсващата,
на голямата стрелка.
Заспиват гънките в постелята
дори без указания за шрифтове.
Въпросите, като очи,
оглеждат стаята
за Батман
защото Карлсон
е някъде сред книгите.
Прозорецът,
изпратил слънцето
да натежава
в плоскостта на есента,
след изгорели облаци
удостоверява с тъмнината пепелта.
Изтръгвам се от нещото,
което ме държи.
От края на деня се къса всеки.
Оставям недовършена
възможността за мисъл
днес свърших ли това,
което утре няма да реши да разруши,
защото съм могла да свърша вчера.
Екранът на небето светна.
Звездите пак избягаха
от уличните лампи.
Ще гледаме дъжда на Персеидите
в мониторите си.
Възможно е да няма буря някъде
и да мечтаем холограмно,
докато следваме с очи
писалката, която пише съобщение.
Случаен, заблуден и кратък блик на фарове
ми спомни за настройката на огледалото
за девет петдесет и девет – утре,
да бъде легнало върху бюрото.
Тогава точно в него ще погледне
надвесената над деня луна.

Paroles

Говориш ми…
с мълчание от мизансцена,
облякъл робата,съшита от завеса,
с която ще се скриеш от декора –
аз, просякът с треперещи ръце,
притиснал щедростта, едва събрана.
Говориш ми…
дошъл, за да си тръгваш,
защото времето ти е съблечено
преди да си решил,
че идваш
и затова си само гола сянка,
а тялото ти е назаем взето,
все от нея.
Говориш ми…
говори ми страхът
от скрития зад образа ти вид –
Homo erectus…

Неделя беше

Кой ден е днес? Не исках да го питам, но той стои от сутринта и ту ме гледа с облаците си, ту в слънце се преселва, ту е застанал като мене сам, безпомощно отпуснал длани, на къщата от всичките страни...
Днес има време. Раздава сън до късно, на който му е сладко да поспи. И по пижама пие чай, докато слуша Шостакович, с много шум от улица и вятър. Намира недочетената статия от «ЛИК». Разглежда полета на птиците, от обектива на прозорец уловен...
Днес има време да се сети, като не забрави как се меси хляб. И за разкош, и за уют на спомените в този дом. Ухае на мая и на земя, на зряло пълно… (Защо у мен е празно? Приемам обвинения. И ще сънувам как си спомням, че говоря…)
Всяко днес има име. А за да не прилича пък на някой друг, си слага дата. Така е по-добре, особено когато се повтаря в дни от седмицата вече много, много пъти... Опитва се да скрие часове, защото дните са безкрайно дълги и се объркват как да продължат следобеда. Зад синята възглавница и белите й кораби остави миг… съвсем е, колкото мигът, когато се пресича залив, за да се спусне котва у дома. Оранжево-петролената и с пустинни шарки, разпуснала по краищатата си пътеки в лабиринти, приема Днес да съкрати най-малко с час. Останалите… те си знаят, че очакването е мъчително и се открехват да ги види някоя секунда… тъй дълго ще я пазят, както звуците от гласове, когато имало е смисъл… (Ако имаше смисълът друга страна, върховете пътеки за слизане щяха да знаят...)
Днес... колко много е пълно със светло. Заболяват очите. А музика за цял ден не достига. Рахманинов забавя времето. Заслушано в етюдите му Днес не се помръдва да придвижва слънцето. А лястовиците са уморени… Да слушаме Шопен тогава! Нощта обича всякаква романтика и чака под луната думите «Сияйна», «Принце», «Ненагледна», «Тъй жадуван»... Спомен?... От мираж…
Да повървиме с тебе, Днес... “вървейки двамата - единия пред другия”, тъй както рекъл би Сократ… до ъгъла ти... с нощ.

От другата страна са дълги сенките

Тъгата
на глухарчетата
по липите…
Тя отлетя.
Те й оставиха
в тревата
от разпилените си
топчета – трохи
за птиците,
които
късат с полет
от душите
на фенерите,
повторили
мечтата си от ехото –
да са поне една
от песъчинките
в рисунка
на Екзюпери…
Зелена гривна
с аметисти
се разля
върху
парчета огледало,
лик разделило
за гнездо…
студените й камъни
в зелена мекота
от собствено тегло,
бездушно, бавно
заслепяват,
изпиват от ръка,
посегнала
да ги погали
по цвета,
дъха.
Очите им
оглеждат
режещите ръбове,
описали гнездото.
Разчупени лъчи
прекъсват
в капки кръв,
полепват
по парчетата
на огледалото…
Зелени топчета.
Тъгата на
глухарчетата
по липите...
Тя отлетя.
В гнездото
капки кръв
ще мътят
аметисти.

По следите на импресия… и точно преди дъжд

Вятърът не се преструваше, че слуша. Надничаше през ризата на тази нощ и ближеше часовника. Екранът спускаше на стружки слюда от дългите секунди на отгледаната в клип неуловена Африка. Просъсква пясъка на струйки, преследва стъпките на недовършен път след щипките на скорпион. От самотата струните отделят нишките спокойствие, с които ще тъкат в мелодията си постеля за луна, а тя ще плува по течението на пълната с живот река оттатък нивата със сиви пясъци.
Скали, покръстени от слънцето, в утробите си крият тих уют. Забързани ръце са разтоварили усещането си за цветове в стените. (Когато стане много сухо от мълчание, проплакват от пукнатините.) В олтар от светлина се молят на жаравата да не угасва ни в небето, ни в огнището. Животът в ъглите на фигури е продължил хилядолетията ни… Пясък, отразил залязващото слънце в тишината на един тюрбан. Постеля с топъл цвят на кожа. Напев от меките следи на пръсти върху глина, с отворени очи за шепота на зърно, за тайната в съдбата на вода от извора, за сънища из мрежите на древни жрици, птици, прострели мъдростта от интуицията за вселена в единственото - простота на форми, украсена с мярката доколко и на кой да се отвори. Прилегналите до гърба на пода и в сън унесени от шепот на коприна с изгреви, мечтани езера и дълбините на морета свят-тъкан, за да живее с пъстротата си, да грее с цветовете на мечтите в кротките възглавници…
Ще завали. В небесните тунели се търкалят заблудени мълнии. Въргалят глас по набраздените пътеки смръщена и натежала нощ, повтарят имена на облаци, а те изтичат като заклинания върху притихналата сфера на земята.
И заваля. С дъжда се спусна глухо сова. По покривите цяла нощ ще чака своя глас да се завърне с ехото на тишината… тъй както аз, да влезе между пръстите и да разтвори листите на мислите, и да намери пропуските, да придаде грапавините, по които слепите очи ще сричат въздуха...
Вали. Затрупва крясъците ми, превръща ги в спокоен шум на съпротива, тъй както сухата земя си отмъщава с леден дъжд на жаждата, сковала в бръчки тялото й… Преследват се в слуха ми капките, бучат като затворени пчели в напечен кошер, отдалечават се, заглъхват като вятъра, скрит в сухи тръни... пак връхлитат и стъпват сякаш с тънките крачета на стотици гълъби, отмерват остро темпото в ръждата върху ламарината... От изненада свършват и до късно питат: "Как… как… кап…"

Пресичане

Отвъд местата, на които е описано, че имат имена, лъкът бележи в струните на чело точки за пресичане... въжетата мълчание ще се свлекат до глухите си сенки.
Косата ми е е топла още от дъха на слънце. Охлаждам я с отминали я изречения.
Под валса, слязъл с пицекатото по стълбите, пронизана обувката на Пепеляшка няма дни.
Крадливо се пресягат алчните желания, в които не достига истина - под кукувица я оставят да ги мъти.
Вратата на изповедалнята не се отваря в сряда – щe пази крепостта с обета си за неизричане.
Върху екран-стена, от времето описвана все с кални пръсти, поставки златни за очи на свещи, броят по памет цветовете в пясъка, оставени от изгорелите надежди за олтар, без спомени за помен.
Отделни куполи са скрили в себе си една и съща муза - в профил от преди и след като ще изрисува своите черти в анфас.
Взаимствали са рицарите плетката за бронята от лабиринтите на ада.
Остана да допия чашата си тихо.
Гондолите в очите ми ще следват ириса.
Предадох си емоциите по кръвта, когато ме ухапаха бездомни кучета – ако процентът хора в този град надмине цифрата, с която се живее от статистика, ще могат да се върнат в мене пак.
Сърцето ми приема формата за лед, в която чакаш да се охлади бутилката с любимо вино.
Ако оттатък беше ъгъла, зад който ще се скриеш, ще те дочакам да си идеш.
Оставам тук с очакването да ме отвлечеш…
Не нарушавай тайната да даваш…

Миражни разкази... Нататък

От дълго време носеше за нея образ. Тъй молеше си паметта да не забравя колко са й топли устните, очите колко са дълбоки, наситено зелени, като солени езера… извивката, която следва пътя от брадичката до шията и тръпката, прокраднала се зад ухото й от неговия, в мрака шепот… косите й за пръстите му ненаситно жадни…
И тази нощ я нарисува в празното от тъмнина пространство в стаята. Очите му наслагваха отгоре спомени, за цвят, ръцете му я ваеха, последвали усещане, каквото има паметта на клетките за нежна кожа. Стоеше редом с нея. Страхуваше се и да диша, дъхът му да не прогори видяното… Не помнеше в стоене часовете. От толкова умора през деня и в изтощение от споделените през мисълта си разкази, осъмваше скован от нощен хлад върху дивана…
Денят го грабваше с водата в банята, поглеждаше го, ако не забрави огледалото, часовникът заемаше познатото си място върху китката, обувките си готвеше за жегата – завързваше по-здраво връзките… и спираше с врата живота в стаята…
Защо е в тази пустош знаеше, но никога не позволяваше да се попита. Съдбата беше го решила вече – той знаеше пътеките, в които тя навътре на света го водеше и до кавги не бяха стигали. Тя беше сляпа, а той умееше да й разказва увлекателно, дори когато си мълчеше често.
Пленените от пясъците палми, поклащаха зелени ветрила над покривите на хотелите, ако за тях това им стигаше, а улицата, по която се протягаше оазиса, започваше да се събужда – подвикваха водачи на камилите, от непрестанното повтаряне да се върти, чекръкът в кладенеца скърцаше. Заглъхнало прокашляха моторите на малкия, измислен сякаш от децата самолет, обслужващ базата. Изрязаната граница между небе и пясъци се разтопи до очертание на хоризонт, а огненият диск на слънцето го взе. Пилотът дръпна вътре стълбата. Вратата се престори, че от пясъка, набол се из плътта на уплътнението й и този път не я боли. С издигането мислите от тази нощ потънаха. Освободиха за рутинна работа пространството…

Не помнеше отдавна сънища. Или поне не вярваше, че спомените рано сутрин са от тях. Тук тишината беше повече от пясъка, умората – и тежка и червена като залез, а стаята заместваше любимата с приятния, унасящ шум от дишане на климатик. Но този сън натрапчиво държеше първенство, напираше да стане вярно, защото се повтаряше… Замръкване, но в буря… усещане за преизподня… секундите, които осъзнават цял живот… шум от оставена следа по пясъка, последвала инстинкта си към светлина… една голяма пъстра шатра, пълна с щастие… най-нежните ръце, които му протягат ласка… и празните за всичко след “завинаги” очи… пропадане без съжаление, че тялото се свършва… Защо и този път събуждането причинява болка?!... като от недовършено желание, като от неизказаната дума за такова състояние, каквото има сянката с душа?!... Плътта си беше негова, но в тези утрини усещането беше, че съдържа две души. Влечеше го пустинята и сякаш се опияняваше от жегата. Не беше приказлив, но в тези дни открехваще вратата в себе си за повече от шепа свят, преглъщаше ключа на думите, замлъкваше… Несигурно си спомняше ту дъхавите нощи с приказки в колибата на дядо си насред бостана, ту легналата върху пясъците нощ в пустинята, с която заедно се топлеха от самотата в огъня… сълзите върху опакото на ръцете, с които го прегърна майка му, за да усети след казармата какво е у дома… и задушаващата гледка на напълно равнодушно място, събрало изгорялото си съдържание в среда на кръг, бил някога душа на дом…
В началото си мислеше за неизследван от науката пустинен феномен – миражи и през мисълта… Поразсъждава за умората и възрастта, за претоварената с книги психика, подкладена от нощите, в които пареше в очите от спокойствие. Денят, с различните задачи го отвлече и тъй забрави да усеща двете в себе си…

Пак...

Стативът се е сгушил пак…
забравя как
в пролуките на паметта му
е намерил дом,
завил се е с останалия не избягал
аромат на бор… от терпентин…
прахът.
Таванът с лампи не примигва,
отглежда паяци…
да му строят за ъгли мрежи,
да хваща тишината в тях…
понякога и залези.

Вратата радостно изскърца…
доброто, мое, вярно куче…
посрещна топлината ми…
а после пак,
доволна че и днес се върнах,
положи тялото, през прага легна.
Пердетата от стаята изпускат синьост,
в прозрачен мрак превръщат своя цвят.
Изгърбеното канапе
очаква двете ми ръце
да го прегърнат,
а масата – да ми предложи книгата.

По пръстите на лявата ръка
прочитам болка…
знам, влезе вчера там
накъсана тъга от жадни струни –
китарата от тишина пресъхваше
и молеше за глътка звук.
Отпих тъгата й,
но заболя отвътре чак…
на песента крилете беше срязал някой.
Кървеше белега в непреживяно…
притиснах го до свойто тяло…
а то заплака бяло… пак.

От залеза луната беше пила сила,
та този цвят на нощ
не дращеше така очите,
докато тъй ревниво я загръщаше
от погледа на онзи свят,
протегнал скелети на клони,
оглозгани от светлина,
потънали до голо в мрак…
прикривал раните от самота
зад слепите очи
на тъмните прозорци…
пак…

Прочетено желание... по музиката в песен

Съблякох сянката...
а тя, в сатена на леглото
се гласи да спи...
и мързеливо се ослушва,
да разпознае този,
който в стаята
въздиша завистливо...
пианото, по кубчетата лед,
изпълнили до край
на чашата с мартини
мисълта за жега,
окато чакат пак
за отговора на един въпрос:
“Ти мен обичаш ли?”...
А той, като не казва “Yes!”
повтаря все “Perhaps…”

Миражни разкази

Казват, всяко нещо, което става си е дошло с определеното предназначение. Започнатото някога и недовършено, поради ред причини, някои от които не подлежат на разгадаване, завинаги, в миг се освобождава от онази тежест, с която е изпълвана до скоро мисълта - за непотребност и тръгва да говори...
Съвсем скорошно събитие ми припомни за тази част от мен, която смятам за усещане от прадеди и от вселената, чийто земен дом си мисля е пустинята.
Събрах в едно заглавие "миражите" си... Това е свят, за който казвам СВОЙ...

*****
… Имало едно време… Начало на пустиня, начало на пътуване, начало на любов, началото на разказ в началото на вечерта, когато мрак и светлина обгръщат се, танцуват, омайват, стават нея… идващата нощ… ... Той беше тръгнал да пътува… нанякъде… все едно дали към себе си… търсеше нея… красотата, всъщност… живота си. Денят остави зад гърба му зеленото с водата на оазиса и стъпките му в пясъка, които правеха след него път. Цял ден бяха двамата със слънцето, той все догонваше. Понякога помагаше му вятърът, обличаше му шала, влизаше в робата, придаваше им форма на крила. Не, имаше още някой... ... Почти в края на оазиса, върху кърпа с цвят на минало, едно създание, навярно стар арабин, загърнат в дрипи, пропити с пясъци от дни и студ от нощи, продаваше пустинни рози, сякаш надежди за оцеляване… Струваха скъпо. Той, пътникът, нямаше много. Взе си най-малката…”Да я поливаш, - рекоха дрехите и се наместиха по-плътно по тялото… Щом тръгваш да търсиш, тя ще те пази… от жаждата…”. Откъсна от дрипите, все едно даде от себе си къс от пустинята, загърна надеждата, подаде я и после застина, сякаш заспа…… Огньовете вече си пееха, разпалваха страстите, които откъсваха пара от черните чайници, разлистващи в чая коси на жени, предвкусваха топлото в разкази, умора в лицата четяха отблясъци огнени, а после се спускаха кротко в ръцете и чашите. Попиваше топло отгоре по дрехите и чакаше нощния хлад… когато луната излиза, а после се къпе в морето на пясъка…

******
Изведнъж изчезна всичко. Като в мистерия за нямане. Безшумността на тъмнина обхващаше отвсякъде и се събираше в очите меко. Изгарящият, проникващ в порите на кожата канелен пясък се беше свлякъл в нищото. Единственият признак, че може би е още жив, бе вътрешния звук на фините прашинки между зъбите, с които разумът се забавлява обикновено нощем из пустинята, докато искрите на огъня заспят от студ. Ръцете се докосваха до хладна твърд, не можеше да го излъжат, че е друго – скала си беше. Опита се да спомни края си от бурята, защото тук определено вече беше в другото – начало, нещото на онзи край се свърши. Освен безумното пълзене изпод сгромолясващите се да го преследват лавини от пясък и непреодолимата му жажда да е жив, други спомени отказваха да се събират посред мислите му. Боляха го очите. Отворени ли са или от ужаса на пясъка не искат още да повярват, че оставили са този прашен и нахален ад нанякъде, та не посмяват да погледнат за остатъците от човек по него? Опипа миглите си с пръсти. Тежаха от събралите се между тях, привлечени от влагата в очите, микроскопично множество от драскащи прашинки. Разтри ги малко и му поолекна. Ала все тъй си беше тъмно меко. Опита се да гледа тъмнината и да започне с мисълта да се придвижва из това, в което се намираше. Според възможните вероятности, това навярно беше пещера. Познаваше района в радиус оттатък планините и до голямата река, и до зеленото от сол море, а за такова разстояние се казваше, че ти познаваш половината пустиня, но точно тук не можеше да има пещера. Започна да тупти едното слепоочие, напрегнато се включи другото с единствената мисъл в пулс... „Мираж... Нима съм мъртъв вече?”... Стисна силно двете си ръце в юмруци. От впилите се в дланите му нокти го заболя. „Умрелите не ги боли, нали? Миражът преживях? Виж ти, аз бил съм жив!” И се усмихна...


******
Сънят отново го обори... за части от секундата, когато тя се разширява от спомените и през мислите... Потопи се в тях... И там... там седеше на края на постелята на неговото си легло. А шарената черга топлеше с цветове през допира на пръстите. Галеше я, сякаш нея галеше... косите й, разпилени винаги върху възглавницата, като жива вода утоляваха жаждата за ласки на ръцете, изпръхнали и напукани от дълечните преходи през планините на пустинята... Когато се завръщаше, душата пееше, а шатрата все тъй бе изпълнена със светлината й, с гласа й, който го понасяше с криле и го приспиваше след радостната нега от умората на сливането помежду... Рисуваните от ръката й кожени стени, говореха с оазисите си, с една бълбукаща река, из нея пък подскачаха игриви риби... Имаше звезди, наричаше ги с имена, а често сядаха с децата вечер пред шатрата и сочеха с пръстчета небето, разделяха го на съзвездия... Тя беше родам от страната на голямото море, което разделя. Къщата й беше много бяла, с прозорци, боядисани в синьо, да сливат синевата на небето и морето в рамката и на прозореца. За първи път се видяха в деня, когато той бе превел керван по пътя, открил го неотдавна и нарекъл го „пустинна роза”, в чест на тези пустинни каменни красавици, защото те го поведоха, откривайки му се, а с това и пътя... Случайност ли беше, че в този ден реши да мине през пазара, да продаде от розите, които пътят отново му подари или да ги размени за мях с вода и за торбичка с фурми?!... Очите му извърнаха погледа към края на алеята. Една изящна ръка излъчваше едва видимо докосване и шумолеше с него през преметнатите платове коприна. Отмести погледа от тях и... сам не помнеше какво се случи и колко време потъваха взаимно из очите си. След седмица я поиска от баща й и я заведе в шатрата на своя дом...
Отмина унеса. Змията беше още тук, някъде около него и също тъй спасяваше кожата от пясъчния ад. Най-разумно беше да не мърда. Единствено движение се позволяваше отвътре, с мисли... Миражи ли са те? Когато по трептящите им нажежени нишки изплуват образите на моментите с любими хора и с места, където мярката на щастието винаги била е с точното мерило?...


******
„Видях я....
Какво да правя сега?
Тя обзе мислите и очите ми...
Отидох при нея,
чу ме и отвори вратата...
понечих да вляза,
тя попита:
„Какво те води насам....
среднощ е?”
Отговорих:
„Съжалявам...
моята любов ме води!”,
тя се усмихна...
Продължих:
„А твоят глас
звучи в душата ми....”,
тя отговори:
„Идваш отдалеч,
моя любов, сама съм...”
Казах й:
„Още една безсънна нощ за мен,
един твой поздрав,
само да те видя...
не ми стига,
искам те до мен, кралице моя...
и в лъжите ме не бива...” (*)
Не можеше да го напусне тази музика, а той не можеше да се помръдне, хипнотизирано опиянен от немите очи пред него... „Някъде в пределите на моята, населена с туареги страна, - чу своя глас в тъмнината да разказва, - се простирала долината на светещите камъни... Блестели само някои, не всички. Населявали я змии, които скачали толкова високо, че достигали до гърбицата на камила. Денем змиите спели под светещите камъни, но вечер се събуждали, нападали замръкналите в долината. И въпреки опасността, нощем тя ставала убежище на мъже, решени да съберат всички светещи камъни. Изплашени от пъргавината на змиите и със стремежа да запазят живота си, мъжете яздели прави и посипвали светещите камъни с прах от въглени. Обратно се връщали едва по светлото на следващия ден, за да съберат белязаните си съкровища.Но съкровища имало не само в долината... Има и дворци, които очите обхождат, желанията и страстите да имаш разкош – надхвърлят, а ръцете не могат да обемат... Има дворци – толкова красиви... неръкотворни... Има дворци, в земите, населени от туарегите, където дърветата раждат скъпоценни камъни, вместо плодове. Дворци, покрити с яспис, кедър и сапфири. В тези дворци живеят жени – по-красиви от музите. За красавиците разкошът не е достатъчен, защото е пред очите им. Тези жени застават на покрива на двореца и пеят, пеят, приканват с песни уморените пътници да влязат, за утолят жаждата си, да напълнят сетивата с разкош. Досега човешки крак не е стъпвал там. Говорят, че подведен от съблазънта, пътникът може да влезе... но веднъж озовал се зад стените, той откривал, че пленителния мираж се отдалечава.... всяка следваща крачка не го приближава към спокойствието и красотата, а напротив, кара го да върви, изнурен, отпаднал, но следващ пътеката на страстите, която си е начертал...”Само тъмнината му попречи да види как змията кротко прилегна в нозете му. Сигурно го бе погледнала преди това, за да благодари за приказката...


******
Развиделяваше навярно, защото в този краен свят, се проявиха очертания. Ръце - моите, помисли си. Купчинка някаква, опипа я - мека, тюрбанът. Стена насреща - скала навярно. Поразмърда се, изправи се, главата му опря в таван. Все повече наоколо му просветляваше. Взе тюрбана, изтръска го от тежестта на пясъка и се огледа за източника на тъй мъгливите лъчи… Очите му се впериха в земята. Едва забележима, виеща се като спирала следа. Той тръгна по нея. Тъмнината се отваряше, попиваше в стените, криеше се в ъгълчета, из пукнатините на скалите. Следата беше вече много видима. Той знаеше, че скоро ще излезе също като нея. Вътре в себе си й благодареше… Още няколко крачки и стената свършваше в отворен ъгъл. Наведе се, таванът се снишаваше. Пропълзя и… Затвори очи инстинктивно, с длан. Толкова светло можеше да бъде само, ако пред него е ден и той изведнъж се е оказал в него. Първото нещо, което поиска да види е накъде е отишла онази спираловидна следа. Опашката й се губеше отляво на мястото. Скоро най-близката дюна щеше да направи своята поредна крачка и да покрие завинаги онзи миражен спомен. Дали?!...Огледа се. Знаеше, че търси своя верен приятел, с когото сироко ги раздели. Не вярваше, че може родното му място да не може да го приюти. Зад нощното убежище се издигаше сърповидна скала. По-скоро приличаше на размит, полуразрушен детски пясъчен строеж, но много по-голям, от онези, които правеха като деца, когато стигнеха оазис. В извивката се люшкаше червен пискюл. Над него най-невъзмутимо си преживяше Есхил. Извика го по име. Той извърна глава и погледите им, излъчващи победа над природата и радост от този миг, се срещнаха. Слънцето беше възседнало върха на невисока дюна и сипеше заедно с песъчинките горещите си лъчи. Време беше да тръгват. Преди бурята се бяха запътили от Маракеш за Загора. За седлото на камилата мехът с вода не бе помръднал. Щеше да му стигне. А после, знаеше един бербер, който можеше да му продаде вода…


******
Яздеше часове и търсеше с поглед в нещо да се хване. Той се заби в горещите, почти прокапали скали отляво. А после бавно прекоси нажежената земна осанка и се завърна в себе си... „Никога не я търси любовта, защото, когато я търсиш, тя се крие. Тя, ако иска, ще те намери...” Думите на неговата баба се държаха в паметта и се разрастваха по мисълта... “Има определено време и то ще дойде, както идва пролетта. Пролетта е едно състояние на всичко живо в страната, откъдето идвам, сине, едно събуждане след дълъг сън и радостта се изразява в буйния цъфтеж и с волността от песните на птиците. Понякога зимата е топла и ти се радваш, тръгваш да си търсиш пролетта. Разлистваш се, разтваряш цветовете, като вишнево дръвче. Но скоро зимата показва истинското си лице и ти замръзваш. Разбираш, че пролетта, която си открил е една илюзия, заблуда, лъжлива пролет посред зима. Тъй ще прекараш после лятото напразно – без плодородие и в самота. Любовта не се търси. Любовта, ако иска, ще те намери точно, когато не я очакваш, внезапно. Тя е като пролетта – понякога закъснява, но винаги знаеш, че ще дойде. Отваряш сутринта прозореца и те посреща бялото лице на цъфнало дърво, изпълнило с живот надеждата си, вярата, че ще посрещне обичта и ще дочака пролет… И когато любовта си отива трябва да си смел. Сърцето ти трябва да е изпълнено с търпение и сила. Тогава осъзнаваш, че всъщност не искаш тя да си замине, че тя тръгва така лесно, както лесно и внезапно те е сполетяла. Но разбираш, че трябва да понесеш болката, която тя ти оставя след себе си… Това се казва да живееш…” В далечината се забелязаха първите къщи на града. Сърцето му се сви от болка. “Това се казва да живееш…”

---------
(*) Непретендиращ съвсем за точност превод на песента "Tzazae" на Cheb Mami.


*****
Пещта на пустинята синьо треперeше със сенките на нажежения си въздух. Самумът бе навял вълни из пясъчния океан. Духал е от запад, защото всичките им гребени са клюмнали на изток. До болка впиваш погледа в далечината с единствената си надежда да трепне нещо в тази мъртва пустош, макар да е случаен, жалък, прокрадващ се живот... Нямането е толкова страшно и неподвижно. Небето е от неправилния кръг опал, изваден от недрата на самото нищо сякаш... Ослепява. А слънцето прелива върху пясъците с палещ огън тъй, че водата в козия мях започва да изсъхва...Преди час на запад все още можеше да различи през маранята призрачното очертание на трепкащия мираж от минаретата на Тафилет върху хоризонта, с тежките бели куполи и неизброимите стъпала на грейналите в белотата си плоски къщи. С последните си сили се оглеждаше и виждаше отново и отново гребените на вълните в пясъка и димът от тъничката струйка, през която пушеше вятъра... Пустинята го съпровождаше най-мълчаливо, очертала пътя с бели кости на камили. Току преминеше напреко пътя му сивата спирала на змия. Към привечер из пясъка започнаха да просветляват смръщени сиво-жълти камъни. Камилата вдъхваше с издути ноздри. Меки отпечатъци изникнаха помежду дюните... „Аха, на лъв са, оазисът е близо”, рече той тихо на себе си. Въздухът все така пареше гърдите, но сухата лигавица вече усещаше тръпчивия вкус на вода... Между скалите се прокрадваше шумът от силуети, като разхвърляни с ръка, застинали в умората камили, хора... тук-там синееха тънки струйки дим от разпалените огньове – изправени като опънати между земята и небето струни, в неподвижност... Изведнъж от земята се подаде дълга шия и към него се обърнаха изстрадалите очи... на изоставена камила. Опита се да се изправи, направи последно усилие и рухна върху пясъка, като вдигна златен облак, който нежно я загърна. Предните й крака бяха счупени. Нажежените скали и пясъка вече бяха изпили кръвта от раните и там сега само чернееше... Едва се изравни с умиращото животно и то нададе последен вик. Още живо се прощаваше с живите. Скоро, с пристъпването на нощта, лъвовете щяха да са тук. Един изоставен живот в пустинята, щеше да спаси живота на много други... Природа...Засилваше се безпорядъчния шум откъм оазиса. Въздухът в пустинята го променяше и той достигаше странно гърлен и рязък, като подвикване на птица...Вечерта се приближаваше. Усещаше се как клещите на пясъка отпускат леко въздуха и той се разпилява синкаво, като коси върху гърба на нечия любима... „Моята... очите й са като тази нощ... очаквани, огромни, за да ме поберат ведно с луната ярка...”, повтаряше си странникът, докато се устройваше да пренощува. Слънцето още се държеше изправено над хоризонта и с нетърпение хвърляше последните ослепителни пламъци, а върху изсъхналото лице на пустинята вече пробягваха, като се поклащаха и нарастваха странни, изменчиви сенки. Ухото долавяше с възбудата за хлад, ако не самите звуци на нощ, то призраците й, миражите й.Все по-ниско слънцето прилягаше към края на деня. Последно зарево и тази нощ настана... Огромната луна страховито се изправи и обля притихналия океан от пясъци. Ах, как дълбоко пустинята мълчи... Нощта ще бъде дълга. Откъм една палатка глас започна да реди:
Като гръд на девойка
издигат върхове
пирамидите край Нил
върху разпаленото тяло
на пустинята.
Керваните, понесли
дарове с любовq
текат като реки
да стигнат до самата,
най-нежната
от видимите линии, реката...
Ти, тайна пясъчна,
ще скриеш ли следите,
молитвите ми като птици
ще прехвърлиш ли,
очите, дето любя,
с красотата си ще надариш ли,
та да ви имам двете заедно...
Насядали край близкия огън няколко араби тихо, тихо, ту замлъкваха, ту пак захващаха беседата, сякаш се уговаряха кой от тях да започне пръв... „Алллааа! Акбир!... Вървял, вървял стар дервиш през изгарящата пустиня. Много страни бил пребродил, зад три морета бил, 10 пъти на Хадж в Мека ходил, на служба с висок сан бил при велики и мъдри шахове, царе, султани и емири. И ето го, преминал своите 90 години, броди из пустинята, с последната надежда да намери най-после това, което търсел през целия си живот. Никъде не се задържал повече от година. Бил и в приказни, и в тъжни места от света,и даже оттатък него, и винаги си тръгвал отвсякъде, заради своята свята и велика цел... В неизбродимото море от пясък да намери своята перла...И тъй, накрая тръгнал да умира в пустинята... Горещо, задух суши гърлото, устните изгаря огнен вятър... Ама не умирал и това си е... Нали бил привикнал тъй да живее, та целия му живот преминал в такова странстване... Вървял към онова старо място, където бил роден, където преди години имало село, течала между бреговете си река... Отдавна селото било затрупано от пясъчните хълмове, а пък рекичката - пресъхнала... Почти пристигнал... Ето го, там, в далечината е, където още се издига скелета на старото, мъртво дърво, някога могъщ, зелен дъб, а редом с него тичали деца... Днес няма никой, само сухите ръце на клоните стърчат изпод купчините пясъци... Тук ще намери своето успокоение, си рекъл старецът... Е, жалко само, че така и не достигнал свойта цел, така не стигнал смисъла си на живот...Приседнал дервишът върху нажежения пясък, опрял гръб в сухото дърво, заспал... И засънувал... как пак е млад, а пищната зеленина в короната на дъба приканва с хладина... Рекичката пробягва сребърно из долината... И му се явило нещо, ама не съвсем нещо, а като да бил някой, ама приличало на мъгла и му говори, но без думи и тъй, че всичко се разбирало...И изведнъж старецът разбрал, че пред него е целия свят, в който той е единствения творец, неговата вселена и тя винаги е била в кръпката на джоба. И тогава му се сторило, че разбрал изведнъж смисъла на целия свой живот и смисъла на живота на всяко същество... Но в този миг заспал завинаги... И дълго още белеели костите, просъсквал пясъка през тях и все разказвал за някогашния младеж, достигнал накрая целта на живота си...”

*****
Винаги ще следвам зова на Пустинята...

Приказка... без заглавие (за сега)

Преди време с шепа ентусиасти започнахме виртуална приказка(http://prikazkablogbg.blog.bg/). Всеки един от участниците получаваше от организатора, който държеше "ключа" за блога с приказката, съобщение в електронната си поща, ако той е избраният да продължи. "Изданието" има вече 5-то продължение, но аз реших да сложа тук онези части, които стоят под моето име, а също и да продължавам своята фантазия, която никога не знам къде ме води. Признавам си, че не съм силна по сюжетите. Повече ме влече детайла и воденето на картини, отколкото разгъването на герои, измислянето на заплетени от фентъзи по-фентъзи ситуации, дори и фентъзито не приемам толкова навътре. За мен магическият реализъм е много повече на почит... тревите, камъните и водите може да живеят двойния живот, като приемат образи... възможно е да има някакви машинарии, но те ще са причина за придвижване или за приспособяване на героите към радости, към съчетаването на взаимност, но машината си остава такава, а героите са всичките от плът и никога не носят под кожата си данни на киборг... Когато този свят, от който сме си построили нашата реалност, започне да ме гази, да ме притиска до стената, превръщам се в магическа светулка, в лъч от залезното слънце, в перце, в каквото за момента е удачно, за да избягам... тогава скришом сядам и "топя перото" в неподвластния за него свят на мисълта...

И така...

- 1 -
Прехвърли крак през перваза, приплъзна безшумно стъклото зад себе си, не биваше да разберат веднага откъде започва бягството и се зачуди на онази лекота, която мухмурлукът се оказа, че не е могъл да разруши, ръцете му отново помнеха как трябва да се спускат по дървета. Дори и клоните помагаха, не пречеха. Остана време, колкото да скочи. Земята го прие като въздъхна облекчено през тревата. Под стъпките прискърцаха кристали. Наведе се по-скоро, за да провери дали обувките са здравите. Ръката му сама загреба в шепа нещо тъй познато. Парченцата приличаха на него. Набързо пъхна с тях ръката в джоба. Усети сигурност – торбичката с магиите… и малките кристали. Ах, как в главата пърхат с острите си весели криле онези снощни елфи, които са оставили омайността на сто жени във виното… Тук някъде, по времето, което с мен върви, мърмореше на себе си Безименния, усещам, че трябва да се появи онази паралелност, с която някога спечелих първите пари за пиене. Моделът й отдавна е обрасъл с всякакви бодли, мирише на пелин, но все така умее да пренася безпроблемно. Последно ме спаси онази вечер да си вляза без да бъда забелязан от онази луда Гравитация, която чакаше отвън и си говореше сама: “Не зная ден ли е или е нощ. Билет от Господ имам. Раздавах днес, каквото ми нареждаше. От Мексико се връщам. Тук трябвало да чакам и да предам едно условие. Човек без име ще го вземе. И ще ме върне. Но аз не трябва да Го споменавам… Часовник някой има ли? Часовник среброглас, със стъклени очи и медна топка за сърце. Тук трябва да предам едно условие. Не зная ден ли е или е нощ. Билет от Господ имам. Раздавах…”. Луда жена. Добре, че ми се мярна онзи спомен за паралелността… О, безпросветност, о проклето вино! Човек без име чакаше онази Гравитация… Това съм аз. Къде ми беше мисълта?!... Ръката му посегна с жест на мим и начерта във въздуха пресечен конус с връх, завършващ със спирала. И се отвори кратък вход. Безименния в него хлътна. Едно бездомно, избеляло куче учудено се спря, подуши прясната следа и тръгна наобратно…

- 2 -

Вратата го погълна. Остави тялото му в плен на мислите, поне докато не навлезе улицата в него... От въздуха се спусна полъх на агресия в невероятен ритъм на бездарност. Събуждаше и най-дълбоко скрити нотки раздразнение и хвърляше сигнали S.O.S. в слуха на Безименния. Ръката му инстинктивно потърси излъсканото парче дърво от дръжката на меча, а той отдаде на онази му мисъл сигурност. По улицата липсваше каквото и да е движение, освен гореспоменатата наситеност, която идваше отнякъде. Задържаше му мислите на положение “безпътие” и ги въртеше в кръг. А трябваше да се отправи в някаква посока. Поне към Огнеград. Отдавна не си спомняше пътя... Откакто там завинаги остави част от себе си във вид на обич… А после… изхвърли картата, за да забрави... И оттогава не беше ползвал друго за придвижване, освен бързината на мисълта и двата си крака... Е, понякога си служеше за тази цел и с ръцете, в случаи, когато е употребявал в повече от виното на елфите... Трябваше да намери нещо бързо, което да го придвижи без собствените му усилия. Онази симулантна стара бричка, която помнеше дори прадядо му, ръждяса от... мързел... е, след толкова векове мъчения, време й беше за ефтаназия... А тази старина си имаше добро сърце – усмихваше се някак слънчево от снимка на жена в кормилото. Нея запази... Все пак, стойностни неща от миналото някога ще му потрябват я за поколенията, я за... търг (защо пък не) или за още нещо... Агресията, носена из въздуха засили близост. Направо трябваше да режеш въздуха, за да се движиш. Едно безкрайно неугледие стоеше върху колелата си и аха да се разпадне тъкмо под напор на най-ужасни трели (не знам да има някой, който да нарича този звуков извор с термини за музика). Вратите бяха изрисувани със знаци, достойни за началото на улична енциклопедия. Върху тавана светваше и гаснеше наклонената кула в Пиза. По гумите се гонеха крака на жаби. А фаровете бяха с две несиметрично сложени превръзки на пирати. Едно голямо и бодливо "слънце", завършек от припламналата гениална мисъл на събуден в днешно време пещерен творец, непрекъснато се изсипваше с дрънчене от кутия, събирала доскоро смес за черен кейк, най-отзад, току над ауспуха... Купето беше шумно-тъмно. Безименният сам не знаеше защо не се ядоса и даже нещо мило му притрепна от вида на старото возило. Прозорецът откъм водача се отвори и както от вратичка, от която ще изкука кукувицата на стенния часовник в спомени на много приказки, надзърна някаква глава, прилична повече на тъпан след война.

- Хей, началство, морето е далече! Защо приличиш на човек, комуто са потънали гемиите?! – открехна си устата тъпана, оказал се глава на някого.

Безименният скри усмивка във високата яка.

- Здрасти, човече! Що не затвориш това, което е заляло цялата земя, та да поема дъх и да помисля?! – рече и се спря.

Макар да беше притъмняло и силуетите да водеха въображението, на Безименния се стори, че този, на возилото, му е познат... «Възкръсналият свят е в друго измерение, помисли си за миг, и той се обитава от души на хора, а непотребни ламарини и ръждясали души на железа, тях претопяват...» Пред него сякаш силуетът на прадядо му застана.

- Хей, младеж, - извика Безименният на шума в купето.- Това създание, което сигурно ти служи, щом си в него, изглежда като избягал от моргата мъртвец.

От тъмното се чу накъсан смях. Слухът го определяше на звук от сгорещен край огън тъпан.

- Ааа, ти не си бил ням, значи. Не знам с какво си заработваш хляба, но май си с прародител виден маг. – За миг мълчанието му се превърна в спомен. – Работя в мястото за край на същества, наричани от нас неодушевени, които много често с мен пред края си говорят. На някои помагам да не го почувстват изведнъж, на други – продължавам бъдещето. И тази старост върху колела така, пред мен с душа се спря. И ето, вече колко време сваляме седалките за мацките... А ти, къде си окъснял? Ако не ти е жал за дрехите, с които си облечен, сядай, да ти стовариме доспехите донякъде. Хайде! – и се протегна да отвори другата врата, «заключена» отвън с емблематичните за времето на шейсетте два пръста.

Безименният заобиколи, подпря се на вратата и вече знаеше – това е старата, това е неговата стара и от мързеливото му нямане на време заръждяла, наследствена кола. Притисна с жест познат и затвори вратата отблизо, като отношение към много близък. Погледна за миг, осветеното от лампата купе и погледът му хлътна в празното сърце на клаксона... «Ако ми е отсъдено да срещам утрото, ще върна слънчевият женски образ там, където му е мястото!»

- Викат ми Безименния. А ти? – и се намести по-удобно в прегръдката на окъсялата за неговата дължина седалка.

- На мен ми викат Бонг-Бонг – и се засмя с онази дочута вече от слуха ритмичност. – Не се разделям никога с един голям и смешен мой другар, наследството, което имам от родината на прадедите ми. – С ръка прошумоля по нещо, което тъй напомняше погалване по кожа. – Това е африкански тъпан. Въвеждал е кралете в племето на пра-прадядо ми. И накъде сега?!

- Познаваш ли околността? – попита го Безименният.

- И пръстите си тъй не знам добре, както пътищата в три години път наоколо. – засмя се Бонг-Бонг.

- И както нямаш май какво да правиш, да се понасяме към Огнеград, какво ще кажеш? - додаде пак Безименният.

- Фюю-фююю! – учудено и с нотка задоволство свирна Бонг-Бонг. – Добре започнат избор, началство! Животът, казват свършвал там, ала започвали пък пътищата и на Рая, и на Ада...

С приятен гъдел забръмча двигателят. Нощта избяга отстрани на фаровете. Бонг-Бонг пак затамтами между своя смях с разкази за своето племе, а две големи, пламнали от танц очи на Фея, прошепваха с топлината на огън: “Запази го, Повелителю на всички звуци от Вселената! И го благослови по пътя, за да Го намери!”…

- 3 -

Казадора бе седнала в огъня и отпиваше на бавни глътки светлина. Ръкавите, с безброй съдби по тях, трепереха преди да се превърнат в тъмнина на дреха и да се впият в мрака на кристали. Ръцете й неспирно шаваха, изключваха и включваха дъха на вятъра, през който се поддържаше огнището. Една сребриста клетка, с нещо в нея, се поклащаше под левия ръкав на мантията. Не мисля, че успяваше да се покаже. Не беше страх. По-скоро някаква нестройна съпротива срещу власт лъчеше...
Опушеният вход отваряше голяма паст и тази нощ започна да пропуска всякакви звезди. Казадора се оживи. Отнякъде извади мрежа. Наниза я на пръстен от бодливи тръни. На сръчността й би се радвала най-вече управителката на затвора “Ел Манто Терестре”, където всекидневно се изпридат облаците за земята… все по-рядко й се случваше да попадне на талантлива джебчийка или на изкусен уличен фокусник, който да остави в теб такова ярко впечатление, че чак когато пред входната врата бръкнеш в джоба си за ключ, да усетиш, че и джоба ти го няма... Отскубна няколко от щръкналите под качулката зигзаговидни косми и с още по-изпипано изящество завърза пръстена върху вълшебната си палка за поглъщане. Зачака първите несигурни звезди в пространството да се събудят и още сънени да паднат в тъй приготвения й капан... Това, което беше в клетката, за да не умре и да се свърши, неспирно имаше потребност от звезди. Тя Го ненавиждаше, но то й беше тъй необходимо да примами Безименния, когото неговите вече някъде наричаха Валдор, но повече й трябваше душата в пръстена на Рондас. Когато я получи, ще може да поглъща всяка част Вселена и ще е само тя – една, сама, непобедима…
Отнякъде се чу прелитане. И после още. Наоколо се осветиха тухлите от ултразвуци. Две сенки се спогледаха, докато техните тела кръжаха на нощта из коридорите…

- 4 -

Тук следва моето, днешното бягство...

Ще продължа да отговарям на предаденото по веригата предизвикателство никога да не знам кога ще съм избрана да продължавам аз приказката, но моите герои ще вървят по кривата пътечка и на други дни...

Зад тънката стена, ухо за толкова прокрадвало се любопитство, пропило сигурно дори в невидимите влакънца на нейната оризова основа, опъната на рамка от блестящ до гладко палисандър, сънят играеше най-новата си роля и репликираше на някого с усмивка от устните на лик, като листенца ронени от цвят на анемония. Долавяше се в миглите загадъчна ефирност, достатъчна за бързото досещане, че репликата от усмивката преди, е предицвикала отсреща много специални думи. Накъсаното дишане остави дълга диря дъх извън леглото с балдахина, последвала едва промъкнала се нотка на течение. Дори на неподготвен ум ще хрумне мисълта: отворена врата. Дъхът достигна пръстен върху нечия ръка, потъна в мрака на наметка, замръзна в допира с метален медальон. Какъв, обаче, така и не успя да си представи. Течението свърши и той припадна направо върху шахматната дъска на мрамора. Прегазиха го леки и обути в мокасини стъпки... (Замислих се... а сънищата успяват ли да долавят в мрака стъпки, щом също като тях са леки? Ще трябва сериозно да се потопя в науката, която ги разглежда вече повече от триста века, а не да се превръщам всеки път в дете, щом връзките на книгата развържа... на книгата с изследванията, от средното крило в библиотеката на прапрадядо...)

Ако изострените сетива от стаята не спяха, навярно биха доловили много бързо тънкия излъчван аромат на кедър и какаови зърна. Ако луната тази нощ не беше толкова безлика, би спуснала по паяжината, изплетена преди минута от мъничко и ранобудно паяче, с надеждата от своята неопитност да скрие ъгъла между стената и прозореца, и щеше да открие на часовника върху камината ръката с пръстена. А тя държеше тъмно виолетова копринена кесийка, обшита с жълта сърмена, тънко предена нишка, превързана с изящна панделка, на краищата с топчета сардоникс. Остави я на шкафа до леглото, върху кориците на книгата от вечерта. Погали я с върха на пръстите, незабелязано за себе си дори и се оттегли като край на сянка в тъмнина...

Утрото дълго се подготвя зад завесите мъгла, които пак му предостави близката река. Листата на върбата посребри, та да звънят като звънчета от повея на бързите вълни дори, по върховете на тревите сложи росни капки, а върху тънките, пълзящи стъбълца на дивата лоза, наниза броеница. Шишарките на бора мъничко изду да е широко повече на семенцата му, нахвърля по поляната от най-големите усмивки в цветове на маргарити, изпъна струните на вятърната арфа, свери местата за излизане на всички пойни птици с разгърната партитура на започващия ден, нанесе три поправки, на нота фа прибави допълнителни диези и доближи трептенето до блесналата сол. Прочисти гърлото на ручея и пусна много тънък слух около всичките пътеки, защото съчките, за да са меки, поглъщат много шум, а той на всички стъпки трябва, да не пропуснат да се следват... Повдигна утрото накрая звездната завеса, олекнала от своя цвят, огледа за последно този свят, за който тъкмо се погрижи и се разтвори в нея... да я изтрие... Обади се синигер. После друг. Захласнаха се лястовици. От двата края на гората отекваха в гнездата гласове на кукувици. Писукаха си за закуската мъничета... Мъглата се прехвърли през оградата и в капките роса се появи ликът на слънце. Нетърпеливо пропълзя по ръбовете на решетката, прегърнала бръшлянови стебла и услужливо дала път на тях към покрива, за да го спре загадката, която крие всякое перде...

Една къдрица се изплъзна от рошавата плетеница върху възглавницата и запълзя по края на завивката в посоката на сладкия и равен дъх. Златиста кожа на ръка показа пръсти и сънено отметна от лицето палавата ранна гостенка. Отвън, добило смелост и повече с подкрепата на появил се вятър, пердетата с два лъча върза слънцето и своя лик на стаята показа. Ръцете се протегнаха, по тях сънят невъзпрепятствено да се затича за скок от топлото легло в оставена от времето пролука, но без да иска закачи с краче торбичката, оставена преди да дойде утрото и тя политна меко. Тъй глухото й "туп" привика интерес на слух и точно по средата на рошавата плетеница се отвориха учудени очи. Определиха на звука посоката и най-съсредоточено се вторачиха в кесийката на пода. Известна плахост се смени от любопитство, от размисъл за вчера, премина през съня и неговата нощна сцена, но не получи никаква удовлетвореност в задоволително разумен отговор и затова си разреши на пръстите да я притеглят. От допира усети хладната коприна и хиляди представи се забиха в предположения относно съдържанието й. Не бързаше да я разтвори. Последва с поглед по изяществото, защото не намери друга дума, която да прилегне най-добре към линията на извезаната панделка и спря в овала от редуващи се цветове на тоопчетата от сардоникс. Завидно майсторство прочете и за двете. Едва сега си позволи да я развърже и да изсипе на дланта си скритото...

Когато го погълна планината, дърветата все още спяха, а камъните покрай пътя нямо пукаха, докато в тях се запечатваше на миналия ден изсечената мисъл. Не бързаше. Остави се на свободата, неограничавана в нощта от граници...

1/2 от сто само днес е равна на 23

По сърпа на невидима луна,
като под лупа,
и с пръстите си
тъмнина рисува маската
на светлина за скоро.
Звездите, точни копия
от цветове на вишни,
изсипват мигове по небосвода
и в тъмните очи на вечерно ведро,
загребало прохлада,
оглеждат благодарно своите,
бележат ъгъла
между усмивката на устните
и крайчеца къдрица над окото,
когато ликовете са пораснали
до кръгло… като годините,
които, преброили девет в пъти много,
очакват да се слеят с нулата,
и да покажат даже на луната
колко е числото… пълното…
в средата на години сто
(признавам, всичките не са
изпълнени от самота,
като при Маркес).
От утре ще броя отново… на обратно.
Ще се опитам да посрещна още девет
или там, колкото държи в ръка съдбата…
Дни, като грошове наследство,
което имам да оставя… аз,
единственият дар за този празник, дъще!
Да трупаш своето богатство... дълго!

...

Горчи на гърлото. В очите пари... И няма да разказвам. Ще потъна… Ще ме затрупат куклите, които няма да танцуват в полунощ, защото са белязани от липсата на две ръце. За белите клавиши е студено в D… Защо се спряхте?! Дайте С! Любимата на всички флейта зъзне, насича валса маршово, а струните на арфата крещят от болка… пера от трите птици-жрици удрят с твърдия кристал на остър край съдба... тъй скоро никога не ще да съмне... От кулите на толкова часовници небето тръпне, забулено в зелени облаци. От тях се ражда безразличие, по краищата си ушито с любопитството кога ще спре на пътя колелото… Сърцата им тиктакат наобратно, а в дървените им тела махалото, обесено, тактува, да запази трите четвърти на валса от липсата на ъгли в светлината, която е зачеркнала кръга на сцената… Беззъбите зъбчати колелета са спрели времето със своята ненужност да го разпиляват… Няма го понятието смисъл, но може би жената, която някога ще ви опиша, тъй скоро беше права … няма утре, ако си седиш все в този дом от вчера… Една сама с черупката си костенурка, тъй скоро, може да получи титлата "доволно стара", под скъпа шапка мисли, че се крие по-изискано… Оттук нататък можеше да почне симбиозата...

"Изгубеният рай" (3)

Тъй често ни се случва предопределеността да прояви високомерие и да изпълни точното, написаното от ръката на съдбата предписание какво е следващото, за което сам ще разбереш като се случи. “Изгубеният рай” в душата ми напираше. Тъй както много често трябва да избирам от достатъчно пораслите си разни мисли, а за това как да избирам нямам никаква идея, тъй и вчера за пореден път непредвидимото се случи. Не знам дали за някого това, което ще предам, прилича на познато, когато нощем хем да спи, хем да е в състояние на творческа напрегнатост, около него да кръжат потоци думи и непонятно как съзнанието да си посочва точните и в същия момент ехидно да напомня, че си в сън, че няма как да се събуди цялата ти маса и да последва словописа… Това са моите съпътстващи кошмари. “Написаното” в такова състояние е най-възможното, на границата със съвършената точност и предава даже невъзможното от всички изживени дни… но е дотолкова коварно мимолетно, че те потриса до онази сила на безсилие, което в теб усилва всепоглъщащата примиреност, че всичко е, за да усетиш, а то - извън това което си да съществува… Един единствен миг, дори и непомислена частичка краткост ме делеше от това - във виртуалното пространство да изпратя миговете от поредното си връщане в изгубеното на онези спомени, които трябва да останат в повече от мен… Едно примигване на електрическата лампа и върху светлата ми страница действително изгубеното в мрака се стовари… Обикновен, непредсказуем, примиренчески настройващ токов удар… най-мигновена, най-дълбока бездна изкопа… Оставих се на мъдростта, която винаги очакваме да ни достави утрото…
Когато сутрин даже елфите потриват сънени очички и в миглените люлки тихо се протягат, когато топлите завивки търсят твоите прегръдки, тогава баба идваше да ме повика: ”Хайде, мале, време е.” Гласът й беше винаги тъй кротък, мил и не очакваше отричане… единствено възможен беше пътя по посока банята. Как шепите се справяха с водата, а после как и пътя стъпките поглъщаше през слоя прах, до днес не знам. Отнякъде се чуваше да лае куче, а виковете на петли ни съпровождаха ехеей, докато чак реката в улея на воденицата пролазваше и с дървеното колело проскърцваше тъй глухо, както жадното ведро на кладенец в полето за случаен пътник в зноен ден на лято… От изток се прокрадва първо сивото. Изтрива тъмнината около крайпътните дървета. Известно време трябва на пейзажа да изсъхне и после се разстила синевата… Вървим. Краката безпогрешно следват пътя, докато магьосници ми шепнат всички билки от рецептата, която още щом се прибера в дома в котлето ще сваря и ще раздам на всички възрастни, за да не стават сутрин рано. Дочувам или очите ми са се събудили, но виждам как през пътя се преметна сянка. Бялка. В тревата шушка таралеж и вятъра ли, яребица ли изплаши. Шумът от повея посипа под ръкавите на ризата усещането за царевичак. Голямото, зелено и така безкрайно листно-шумно съскащо море се готвеше да ме погълне. Оставихме до колчето със знаци, че парчето от море е наше съдовете с вода, торбата с храна, но баба как разбра, че сме пристигнали, не знам. Замислям се едва сега (изглежда трябва да живееш дълго все върху земя, за да ти се даде да я познаваш). С торбичката, която ми се метна на врата, в ръката ми се озова и коматче питка… закуската ще е като разсъмне, каза баба... Влязохме. Листата се протягаха нарочно да ми дърпат ризата, а коренчетата, протегнали крачета в съюз с лианите на боба, ме държаха все приведена. Все тъй мълчахме. Полето не обича много шумни хора, че те със своя говор нарушават хармоничното съсредоточаване. Започна да белее даже в ниското. Два бръмбара рогачи поклащаха блестящи гърбове и бавно, и тържествено, с достойнството на слонове, които са поели към пещерите на дедите си за скъпоценна сол, прехвърляха браздите. Отнякъде се заобажда кукувица. По пътя се търкаляше последен сън след колелата на каруца…
Мекиците са сладки даже и без мед единствено в полето. Кога ли баба трябва да е станала, та ги закусвам в тази сутрин още топли?!... И пак ни скрива следващия ред. Не изоставам, но забелязвам че в моя се случва да липсват шушулки, а пък торбичката на баба винаги е по-пълна… Над нас разстила жега слънцето. От ризата си искам да избягам, но са я стиснали в ръкавите й здраво копчетата. Знам, съблека ли я, за миг ще ме зарадва с хладината вятър, ала листата ще оставят върху кожата на раменете болката от царевични руни, посипани с парлив прашец да се не заличат дори след къпане… “Бабооо, кога ще свършваме?!” - дочувам се как питам. “Още малко, мале. Като се върнем с още ред.” “Но ще ми обещаеш, че после ще разкажеш пак за прадядо и това, как се завърнал след война и плен, за Езерото, за Калугерица!” – не спирам аз… да искам пак да знам това, което вече знам, но е така уютно да седиш до баба, тя да оправи своята забрадка и с пръсти да опъне вълнената нишка от къделята, а пък вретеното да й припява, докато тя започне тихичко да ти разказва… /Следва/

Слагам край, като оставям спомените да разказват с думите на всеки за това, което те са оставили у него...

"Изгубеният рай" (2)

Всички мостове се строят с една и съща цел - да прехвърлят, да срещат, да надживяват. Помня, когато в село започнаха строежа на новия. Старият можеше да носи вече само магарешки каруци. Освен това и селото полека се пренасяше, откъсваше се от полето и приближаваше с къщите към пътя, който водеше и с двете си посоки към град. До него имаше едно миниатюрно дървено, което прехвърляше реката като гривна. Беше ме страх да вървя сама по него. Водата алчно се опитваше да прегризе подпорите, замяташе с косите на върби да хване глезените ми, по камъните удряше сърдито и хокаше по вятъра, че си пилее силата напразно и духа роклята, наместо да ме хвърли долу. Веднъж преборих своя страх, смотах го на кълбо у себе си, а може би в кълбото влязох аз и бързичко го извървях. Реката още дълго се премята зло, но сякаш с преминаването ми по този мост, душата ми я укроти, избистриха й се очите, отпусна брегове, тръстиките отново зашумяха в своя строен хор, а слънцето, все оттогава, играе, вплита сянката ми из водата, мина ли и днес по мост…
Реката обикаля хълмовете, по които е накацала старата част на селото, държи ги сякаш на кокили. Не е широка. И дълбока не е, но има стръмни брегове, обрасли с дървета. Попаднеш ли под тях, откриваш сходство с опитно поле от утро на магьосници, изпробвали си върху тях способностите и придобили изкривени от мисълта им причудливи форми, които и до днес са в плен на гъста мрежа от проточилите се от тях бръшляни. При малко повече фантазия, усещаш себе си като пътешественик по Амазонка, особено когато в знойно лято ровиш с пръсти да откриеш бисерни миди по завоите на бързеите й, където те се ровят в пясъците…
За повечето хора този мост беше само връзка, тъй да се каже необходимост, за да си скъсят с малко пътя, че да не ходят чак до другия, за да преминат оттатък, в “новото” село. То и той отдавна остаря, но пък стария… Ето го, все още се държи, натрупал на гърба си купчини от слама, кал и криви пръти, с които се подпира сигурно или опипва пътя си отпред, за да не стъпи някоя каруца върху него криво или за да закърпи дупките, че да не гледат хората и слънцето през тях на сиромашки оголелия му дом… Реката бърза само след пороен дъжд. В останалото време трябва всекиму ориентир къде е север, за да не сбърка тя накъде тече… Бях тръгнала да срещам слънцето, но на небето толкова му беше сънено, че презглава се криеше в завивките на облаци и хич не мислеше да се отвива. Фунийките поветица се пукаха, навярно звучно, но по-звънливо се разпръскваше росата от тревата и заглушаваше тръбачите, забързани калинки. Кривеше се спиралата от звуци без слънчевата диригентска палка… Пътеката започна да катери меко. Придържаше я троскот и я повеждаше все по забързано. Дъждът си бе играл в пръстта. Рисувал беше силуети на дървета по глинестите й стени, претичвал с вадички да прави отвисоко водопади, търкалял рошави варовикови камъчета и като всеки палав дъжд, забравил бе играта, за да премине от едното свое състояние, на капки, в дъх сутрешен на пара… Разхвърляните камъчета ми напомняха за дзен градина, но безпогрешно подредена до изящество на свобода в природа… От гъстия перчем бодлива трева, с която започваше платото, прокапа с капки тънък лъч. Пое ме бавно и полека с пръсти и ми издърпа цялата душа. От гледката забравих, че живея, за да дишам. Небето се прозяваше, косите си от сън отръскваше, а лястовици няколко, с отмерени движения, с опашки ги разресваха. С ръката вятър я приглади и й разстла ефирната наметка, изплетена от всичките треви и нишките на вчерашния дъжд под звуците на тиха нощ. Земята носеше искряща рокля на големи слънчогледи. Реката й привърза сребърна препаска и в този миг й се усмихна слънцето. Ръце разперих и се завъртях. Ловях си в шепи утринни прашинки, а пръстите ми галеха ту синьото небе, ту пъстрия калейдоскоп в тунела светлина, на който бях за миг среда, преди да се отвори за проекция в отсрещната могила и да изсипе и над нея утро. Изгубена се чувствах в своето откритие, миниатюрна форма, камъче върху дланта на платото, за слънцето черта от празен хоризонт, най-първата, която с пътя си ще заличи, а после ще изпълни скалните бокали с топлина… Прокара поглед по безбройните гнезда на пчелояди, а те се плиснаха, оплетоха небето с пъстрота и я изнесоха в посока на могилата… /Следва/

“Изгубеният рай”

На теб…

Можеш ли да видиш от терасата на умалително наричаното дом панелно жилище как едно незнайно състояние на водата, когато сякаш от повърхността й се отделя езерото с душата си, сребристо-топло-дъхава и влажна, колкото роса и лека, колкото прашинка в миглите на вятър? Можеш ли между звездите нощем оттам да си чертаеш сини магистрали или с ръце да прекопираш времето в опушената резеда на младите листа на плахата фиданка в двора? Не, нали?! Понякога тъй ме извлича надвисналата в мен носталгия по този рай изтлял на село, че от невъзможността да бъда там заплаквам… Събирам сълзи, мачкам ги през пръсти по ъгълчето на окото да попият и крия този кладенец зад тъмното на очила. Животът ми е хубав, защото си е мой, защото аз съм си избрала пътя, но що тъй често чувствам себе си закрепостена с тази липса, притисната от тази дума криза, като нещастно цвете помежду кориците на книга, което ще застане някога в хербарий. От толкова огромното желание за свобода ще стана скоро светлината в черна дупка. И затова, преди да се превърна в подобие на някое от двете, посоките скъсих със себе си – повлякох лепкавото и притискащо усещане на този град, като оставих да изстива в точката зад мен, заключих времето в часовника, а него в пътната си чанта и тръгнах към разлялата се свобода на малкото, което е останало от мен и още не изгубено съвсем, защото там живее моето начало – родителите ми... Нанизани гирлянди слънчогледи върху гърди на хълм с препечена до цвят на зряло жито нива примамват в долчинките си очите, предлага им ръка река, закачка с тях си правят и крайпътните дървета, приседнали в далечината като квачки, а пътят се преструва, че ще спи, за да помързелува и да не пътува с някого след колелата... Каруца с бъчва за вода, колиба сред бостан, умислено закрачил щъркел през ливада, звънливи кестенови топчета, помахали с ръка на вятър от края на забравеното име от крайпътно село... Мочурища с камъш отстъпват на тънките вратлета на тополови фиданки... От сенките на облаци по хълма се чертаят кратери... Коминът стар на тухлената фабрика стърчи останало, за да е дом на три надигнали се от гнездото щъркелови пухчета... И огледалото-земя, в което гледа своя лик голямото и кръгло, колкото е тя, оранжево, горещо слънце… Когато стигнеш за където си поел в началото, разбираш, че и времето е кръгло, докато с длан опипваш сферата в капака на часовника. Успокояваш себе си, че всичко е реално… Зелената бръшлянена ограда върви до синята врата, която кани с поглед на небе, за да те вземе после и пътеката в прегръдката на розите навътре в двора. Връстникът ти в кипариса все тъй излъчва тишина до къщата и пази глинените съдове около нея, спокойно сиви, изпили тишината, за да я резонират с форми… гърлата им изричат и обемите, а те все кръгли, кръгли… По тях се спуска светлината, пълзи в тревата, отделя калдъръма от цветята, зелен от толкова валяло… Оттатък прага влизам в още повече от тихо, защото са прибавени по щипка от питащият мамин поглед дали да сипва вече от гозбата с аромат на джоджен и от стъпките на тате, с които бърза да наточи в кана кехлибареното ароматно вино. От потъмнели с времето на век, по себе си все още с почерка на дядо рамки, със снимки вътре в тях, ме гледа отдавна вече изгубила началото си хронология, с която са поставяни. Дали ръката ми ще сложи между тях и снимките на мои внуци…
Дъжд заваля. Така не беше пял отдавна… И аз го проследих. По тънка струйка от улука, по пътя в коловози от каруци… там някъде, където боси стъпки срещат моите, които правят бент от кал. Ръцете търсят лист хартия в джоба, а пръстите си спомнят как се прави лодка. Джоб имам, но хартия в него няма... отдавна страниците ми са електронни... Откривам с поглед из калта парченца керемиди от разрушени покриви и плява от кирпича на дувари. Дворовете сега е оградил пелин, редува се с коприва и подивели храсти-рози… Разбирам пак какво ми казва този дъжд: реката все така пътува, но мостът й е остарял и вместо детски смях под него, там, в подмолите се крие, за да си мълчи една голяма от очакването риба. Кората на върбата е изгнила и всеки сал от нея би потънал и от тежестта на жаба…
Извадих връзките на тате от обувките, за да приготвя избелелите си стари гуменки за сутринта. Дъждът се беше извалял. Щурците пееха под крушата. Звездите се изсипаха щом стъмни, по млечния си път потънаха към своите галактики. В очите ми е даже тихо. И този свят не съществува там…
Можеше да срещам слънцето от първото му юлско утро от някоя скала на Камен бряг. Можеше, ама… друг път. Аз имах тайна мисъл, която едва успявах да си споделя – да съм на платото, в краката ми да шава вятъра и пъстрите криле на гнездящите из варовиковите скали пчелояди. И в двата края на селото има каменни кариери. Едната, която червенее от нацъфтелия по нея мъх и се вижда още от пътя, стои като страж на древността, която е отседнала в основите на разкопаната отсреща й тракийска могила. Прилича на крепостна стена, която чака ключ, за да отвори скритите си порти. Другата, използваната повече, прилича на пейзаж от Марс, личат следи от сблъсъци на всякакви космически тела, но няма тайнственост отдавна. Останало е само част от времето в окръглени от дъждовете камъни… Аз повече обичам по-малко използваната. И си мисля, че все някога, ако съм жива, пред мен ще си отвори на душата портите…
Полето сигурно не беше виждало такова чудо: червена ярко шапка, на темето за връх с извезаната тема на швейцарски флаг, под нея - аз се движа сред стада овце и крави, с подвиквания ръководени от няколко овчари с геги. С тях не разбрах овцете ли упътваха или на себе си отправяха учудените знаци: будни ли са, виждат ли едно и също всичките… Аз поздравих и погледите им омекнаха. Побързах да им кажа от коя фамилия съм. Това за малко ги разсея, но трябваше да обясня къде отивам, за да не тръгне слух, че с времето съм превъртяла. “Ще правят филм за пчелоядите, та търся подходящите места.” Изглежда ми повярваха… /Следва/

Знам ли...

Замахна вятърът със сабя…
веднъж, а после…
цял ден къса шума
и недостигналите го
целувки на цветя,
с опаления цвят на теракота.
Сто пъти се събуди и заспа
в дълбоките, гальовни шепи
на незаспивал саксофон,
в ориенталска утрин влюбен,
приспал дори
души от огън в свещи.
(По-сам не се е чувствал даже бог,
преди да се замисли…)
Нощта е толкова прилична
по несигурност на онзи бряг,
от който е започнала,
а той и днес я пази
в древността си…
Не съм живяла там.
Веднъж един човек,
когото винаги ще помня,
ми я разказа
и затова е малко тъжна,
като историята,
която писахме,
когато още не познавахме
лика на сетивата си.
(Перата си отдавна
са прежалили и чайките,
но писаните с тях писма
са безтегловно прозаични
и затова не съществуват
за реалността,
живяна тук от всички...)

Симфония за огън

Гори, гори... тъга!...
Обагрила си в своя кръв
дори дъната на отдалите се
в търсене на нощ,
натегнали от залез облаци...
По стълбовете ту се качваш,
ту се свличаш
и всеки миг прогаряш
зъзнещото време
все по-дълбоко в мен.
С кълба от тежък дим
стоварваш сребърната пара здрач
в клонака на дърветата,
иглички скреж настръхват
в тяхното въображение,
примесени със страх от твърдото
и всяка вечер непознато
тъмно състояние…
Гората се приспива.
Изстиват й листата от студения
и свършващ поглед на луната,
която сякаш пита по-смълчано днес:
“Къде си?”…
преди да капне с лъч от тях
върху бодлите на тревата
и да дочака отговор в росата…
Но само сърповете се множат,
беззвучно жънат този лик,
а той по покривите като дъх повяхва
и за отиването си избира цвят
(звездите ще го отнесат,
но само ако в този град умрат
цветята в уличните лампи
или в очи на прилепи се скрие)…
Изтля ли името ти, самота?
И не насити ли очите си през моите
от въглените на сълзи,
които твоята ръка е стиснала
и толкова отдавна ме рисува
в чашата мълчание
от очертанията на съдба?...
На пътя си посяла своята безпътица
и с лято я поливаш…
а тя все още зрее
в прашеца на светулки…
храна за стръкове на стърнища…
Гори, гори… тъга!...

Този, който е отвън

Поканата за гости
чертаеше триъгълник
върху разстланата покривка.
Самата маса криеше краката си
и с ръбовете очертаваше
по пода правоъгълник
за стъпките на двама
в поза “седнали, но за вечеря”.
Крилата белота трептеше
в сянката над масата
с надеждата да отлети
от погледа на тихото движение,
принесло двете свещи,
пътеките върху стените си да правят
и огледалните капани за луни
в чиниите за супа.
Ръката наближаваше вратата,
защото гостът щеше да почука.
Нескрито другата
устата на лицето да мълчи прикриваше
под гънките на дрехата,
докато маската на другото
безизразно бодеше със очи
оставащото разстояние до срещата.
Под булото на вечерта
се спусна сова и издължи осанка.
Крилете й се свлякоха върху ръце,
които с тялото пристъпваха по стълбите.
Едно перо от рамото се спусна
преди послушно гостът да почука.
В лицето му безизразност
успя да скрие птицата…

Приказка... за словото

Имало такова време, в което колкото повече хората се сближавали със слово, толкова то повече ги отдалечавало, защото трупало думи, думи, думи и те, макар значими, верни, направили най-първо купчинка, която постепенно все растяла, превръщала се в масивно възвишение, докато накрая се превърнала в словесен Еверест.

- Ехо! Къде си? - чувал всеки своя глас от неговата половина.

- Ехо? Къде е старата пътечка? Хей, къде се скри вратата за към вишневата ти градина? - от своя дом отправял взор към синьото небе оттатъшният някой, докато възприемал думите си.

Но върхът на отчуждение, от всичките страни, стоял дотолкова красиво достолепно, че думите, които го възправяли, се възгордявали, че случвало се да направят даже крачка по-встрани... Тогава падали, изстинали, като звезди... и се търкаляли чак до подножието. Около словестния затвор на пирамидата, от изкачили се и допринесли за изграждането на върха й думи, живеели, нали ви споменах, човеци. Основно произвеждали, за да общуват слово. Но случвало се даже да стоят един до друг и да говорят, от устните им да излитат думи, но те не се разбирали, защото с времето, в което думите царували, човеците забравили да ползват други сетива, за да общуват… и те отлитали, примамени от най-високото на отчуждението. Поглеждали един на друг, без да участва в погледа разбиране и отминавали… Тъй постепенно се превръщали в затворници, свободните затворници на отчуждението...

Тук трябваше да има, според правилата, относно скелета на приказка, лирическо отклонение или пауза в сюжета, за да се появи онази нишка на съвет от стар мъдрец, която някой трябва да последва и да потърси някъде как да открие лек или поне парченце кратък отговор – дали, от всичките овъглени в подножието на отчуждението, нападали от небосколона думички-звезди, не може да се сътвори за връзка средство... Но, днес на мене ми е уморено... и то е повече от вчера... Потърсих си лекарството спокойствие, но някакво Всичко му пречеше и гледаше да го прецака. Всичкото, в което макар да се събира всичко, разделя цялото понятие за себе си на всичкоднес, всичкоминало, всичко заедност в две, три, четири... безкрайност, всичконепотребности и всичкоутре. От всичкото това му се вие свят и предпочита да не мисли. Попада в тялото, застава зад очите и гледа с тях различни фотографии, прочита разкази, помага на ръцете да откриват зеленчуци и да готвят... довечера ще спре да гледа във възглавницата ми...
Дааа, започваше началото, приличаше на приказка. Аз знам, тя пак ще продължи. Защото приказките никога не свършват... И съществуват, за да побеждава винаги доброто... Знам ли?! /До… следва/

По спомени от разказите на море

Морето уморено се отдръпна,
помисли малко,
в миг замлъкна,
а после се отпусна
по нозете ми,
изплака ненаситената жажда
и да прегръща, и да ражда.
Подслон в последен дом
е дало на росата,
на ситния дъждец от нощ,
на сила от порой в гората,
на сняг, когато си отива
с яростта от планината.
Звук от заплакал
в тъмното бамбук щом чуе,
събира в шепите кристалите
от острата, бодлива гордост
на не един самотен връх,
несподелени някога
от някой с дъх.
В червен отблясък
от залязло слънце
пустините на мисълта си
сгрява зиме.
Когато страхове събудят дъното,
студени, в лед сковани пръсти
късат песента му.
С криле на розово фламинго
зората дълго, шумно
вдига слънцето от изток.
Забързаният дъх
от отеснялото корито на река
последно сбогом
ще представи на брега.
Дълбокият напев на чан,
с накъсаното,
присмехулно ехо на дола
из златоткан талаз ще скрие.
От съскане на въглен
щом дочуе жажда
за стъпките на нестинарка
в небето дълго ще се вглежда,
с омарата на жегата
от раковините си ще избяга…
Вървях с брега и слушах, слушах.
Далечини от път познах.
Нощта все тъй се луташе,
на вятъра в посоките
пътека търсеше.
Придърпах си я за другар,
а тя обгърна рамото ми с шал.
Морето още се разказваше.
Накъсваше мърморене
на ранобудна лодка
с бягащ шум.
Наблизо сянка на скала
в мъглата се разтвори,
пропусна фара и се скри
на тъмното в отворените порти…
Една вълна разплиска утрото,
провлече шала на нощта
по гребен на вълна,
в синджир оплете с пяна стъпките
и мисълта ми на морето с тях предаде…
на някой друг за мен
пред утрото си да разкаже...

Една жена ... МИ ПОДАРИ ЦВЕТЕ

На "Цвете за... теб!"



Мирно покривите се
изнизват,
пристъпват по калдъръма на деня,
орисал ги
да следват светлината му,
а тя да ги отвежда в
рай
и да ги възкресява с
цялата надежда
в стъпките на птиците,
една от всичките, която всеки миг ще литне,
тъгата да прокуди в миг
един с размаха на крилете си...

и тъй да срещнат там, КОГОТО ТЪРСЯТ...

Когато това беше там...

Ръцете не слушат,
не тръгват ритмично
в заучени звуци,
сърцето предлага
на своите удари
главните фрази:
“Ликът си в
косите ти огнени давам,
додето
по моите шепи
поемата пишеш с очи…!”
Нощта се разля,
с ненаситното черно мастило
силуетите в стаята сля.
От кованото злато
на небесния огън изплете
от пожар на стихия
постеля и тънка, извезана…
от очите на сенките в ъгъла
за ръката изведе страха,
по горещата жар на телата я плъзна
и мощта в свободата на жаждата взе,
тихо с шепот да стене за още...
Огледалото празно
изгледа среднощ,
а ръцете в косите
събираха ласките...
На дъжда по прозореца
стичаха капките,
петолиния в тъмно да драскат,
а очите по тях
свойте ноти да пишат.
Тихо! Този шум ще поспи!
Под капчука душата
свойта вярна мелодия, пулса,
да чуе в съня...

И тъмнината може да заплаче

Пътека, в ярка от зелено кожа,
прокрадва тихи стъпки към това,
което следва – очакване на неизвестно…
Забързваш крачките, подгонен
от вика на пулса
и влизаш в края на пътеката…
голямата и стара планина,
отворила е своята душа,
на пещера със тишината пъшка.
Очите й сълзят с кристали,
по спомен за небето сини.
По загрубялата й кожа се чете:
“Сложи ръка, стопли ме,
а аз ще ти разказвам своите легенди…
Не ме приспивай
в тъмни звуци с капките,
пресипнали от бавното отекване,
по концентричните си кръгове,
събрали време.
Опитай да ми съживиш живота
и през очите си
на думите ми намери подслон…
И твоята душа е в пещера,
но имаш за небе отворени обятия,
с които гледаш…”
Ръката ми с усещане скала погали,
на хладно рамо сложих дъх
и с две сълзи облякох синьото
от спомените на кристалите за гръд.
Сърцето ми изплака свой етюд,
прегърна тъмнината
и я понесе към върха,
където синьото небе
очакваше дъха на пещерата.

До утре...

По жълтата и изгоряла диря
денят на слънцето се свършваше.
Последен лъч изтърколи очи
сред хризантемите,
прегърнали коматче хляб
и неизтлялата сълза на свещ.
Ръце, от пръст живели,
обличаха се в пръст
и с краищата на забрадката
в земята лягаха.
Небето се подпираше
по каменните кръстове,
с ръце на вятър галеше страните
на мраморните им лица,
приглаждаше усмивките за сън.
Нощта люлееше коси на портата.
Забравата се извисяваше
в очите на звезди
и палеше за помен огъня…
Заупокойна песен
се провикна от камбаната
и дворът опустя...
Една жена на мъката остави
да й запази стъпките до сутринта.

От неразбиране

Следа, изплела паяжина в края,
да скрие ъгъла съмнение,
което мисълта
разюздано разхвърля в поглед с мълнии.
А миглите държат кристалните сълзи,
които ще превърне скоро в камъни,
за да убива всичкото добро,
което всеки ден душата дава.
Камшици-думи удрят без посока,
разсичат портите,
рушат въздушните, ефирни кули
от този свят въображаем
и сгромолясват тях в праха,
от който пепели очите той,
за да подхранва свойто недоверие.
Пясъчно, синьо метличено, лятно опушено,
стрити черупки от миди, примесени с утринно,
цвят невен, потъмнял до изсъхнало
и капчук от сърце ледно-каменно,
тъмна нощ за коси,
с плакал поглед закичена, вместо роза,
между много планети глухарчета …
Няма поза само миг задържа този цвят.
После тъмна ръка
с ръкавица в словесно изящество
до последната капка душата изпи…

Куплети музика преди вечерня

И приздрача.
Дърветата олекнаха от светлина.
От ъгъла, иззад една елха,
обади се виолончело.
Покани призрачното нощно чело
в обърнатата шапка на камбанарията.
Прозорците шлифоваха
опаловата светлина на лампите.
Фагот запя подир щурец.
От боровете се търкулна тежест на шишарка
и разпиля в тревата семена.
Английски рог открехна някаква врата.
Покани с жест на театрален полъх,
вълнуващо облечен с аромат на лак,
парфюм и още нещо, но без име.
Звънчета стъклени подрънкваха
до басов отзвук в медна струна.
Прелиташе голяма сива птица.
Размахваше криле
и музиката повече нарастваше…
Елегия струеше от очите,
изписали кората на брезите с цвят на лен…
Заглъхнаха стените да излъчват топло.
От зеленикавото злато на небето
се скъса с плътен бас душата на камбаната
и вечерта се свлече в двора гола.
С минорна терца се обади кукувица…
отекна отдалече като ехо,
преди до лястовичето гнездо
под стряхата да се приспи…

“… синя любов на червения лотос”

И времето замря
върху гласа
на синкавата светлина -
две шепи
върху водната повърхност,
слънчев дар
за цвят от вчера.
Дълбоките покои
тегнеха от тъмно.
А планината падаше едва
по миговете от мъгла,
като отхвърляше от себе си
последните следи на хаоса.
Водата ги попиваше
и пълнеше кръга
на новата луна със сила.
На дъното животът зрееше
и с корените
в тинята белееше
за път нагоре,
с плод любов в сърцето
на времето за новото начало.
Зелен поднос
събираше дъха на въздуха.
Очакваше стъблото за разсъмване.
В две кратки линии
замисляше се розово.
Източиха се върховете
до приятно топло.
Заоблиха глава на цвят
и зашумя от възприятие.
Разтвори пъпка
своето съкровище,
разкри неизразимото.
И светлина разля
голямата си обич синя,
отвътре цветовете се събудиха,
душата се запали…
червено огънят погледна
в лотоса…
Една пчела приседна да се стопли.

Ръкавици за две ръце от път

От часовете на пътуване
изпредох нишка,
дълга колкото е път
и с цвят на топъл пулс,
предвкусващ лято,
изплетох ръкавици.
По обиколките на пръстите
вших мисъл по далечина,
в романтиката на поляна с маргарити…
зелената и мълчалива тишина,
изпълнила дърветата,
надвесено погледнали на пътя…
размахът от криле на ястреб,
забързал за прикритието в клоните,
предложили на всекиго очакване,
докато мисъл рее, търси…
прошарената сянка над реката в парата,
когато чака да опие с цвят-дъга
лъчите първи слънчеви от утрото…
жасминови листенца за сълзи,
проронени от умиление
по широтата, дъхнала от нивата,
прегърнала с душа зрънца за хляба…
от тежката, закриляща любов на плочите
по покрива на църква в падина,
забравена дори от вятъра…
преследващата мощ на планина
от самота на нощи ожадняла
и впила поглед в шумния живот,
на селото от къщите издишан…
залутаните кривици на пътя,
следа позната за онези стъпки,
които помнят в детство колко са го тичали…
липите, дръпнали нагоре клони,
в застинал крясък стар
от белезите на посегнали ръце
да сложат край на цветовете й…
любовна музика за поглед,
заключил полета на двойка щъркели…
и пръстен от целувката на устни,
оставили "благодаря" върху камеята…
Пристигнах у дома,
защото нишката от път се свърши.
И ръкавиците свалих...
по пръстите на този стих.

Ненаситно за носталгия

Красиво е
да осъзнаваш
нищетата
на надеждата,
в парцалите
от извалени облаци
да я повиваш,
от алчнните ръце
на сънища,
с изгубените свои
от протягане да милват
да я скриваш,
когато силите
една във друга
впиват устни
и любят ненаситно
времето
и търсят с нея
да закусят
след вакханалията.
Красиво е
да се изгубиш
във онзи притвор
на смирение,
от който лъч
звъня в очите ти
да видиш
в пъти колко
са далече хората,
пропуснали от слепота
за него тук пътеката.
Красиво е да страдаш,
когато си постлал
от себе си пейзаж
на неразбрал
и от шума
на стъпките по него
да изплетеш
затвор от паяжина.
Красиво е
да палиш свещ
край пътя ден и нощ
и да събираш
в свещник вятъра
да изгори
с покоя в огъня.

Докато чакам... да си тръгна

Останаха в гнездата птиците
и пътят някъде
след спирките си продължи,
изсипал в улиците
пъстрата забързаност на срещите,
събрали нечии желания, съдби.
Онази дълга и проточна песен
от извора на тъжна флейта
и този ден е с мен,
завързва скъсаните нишки на душата ми.
Реклами алчно търсят слух.
Ехти от колелата на заминалите куфари.
От ненаситени прегръдки и в очите пари.
И идва мястото на друг
да чака толкова
за срещата с раздяла,
че да си тръгне
в миг един завинаги...

Идея за етюд по дъжд за две ръце и цвете

Валя преди да завали.
Прошушнаха в ръцете
капките
от разстоянията,
сключили ъглите
между лактите,
подпрели мисълта на лик
и фигурата на заспало цвете
в споменник от ваза.
Етюд, по който
светлината в привечер
ще дорисува
следващите стихове
от този път
в идеята за дъжд
с клавишите
забързано очакване
за предстоящата картина –
черно, бяло, до графит…
В овалите на облаците
се кълбят
на думи капките,
в дъгата от пробягали лъчи
се сбират,
насищат с цвят размито
сивото на края,
сгъстяват приближаване
на буря
с онази вяра,
че повече ще й прилича
да притихва.
И заваля пречистващо.
По-светлата и незаета
с път на мисъл
част от маса
прибра шума
от първи мокри думи,
премина стълбицата на душа…
секвенция…
и се завърши
в тишина
за размисъл.