понеделник, 20 април 2009 г.

Сляпата старица от дюните на хоризонта

Далече, далече, там, където хоризонтът се сближава с представите ми за зелени дюни, живее една сляпа старица. Косите й - къделя бяла, душата й - живот. Разказва приказки на всеки спрял до винаги забързалата се река, прибира вечер облаците в кош, а сутрин с парата на ароматен чай ги пуска… да обикалят и събират цветове за дрехите, които нощем в своите молитви шие за оголелите от скитането сънища. Под пръстите й в дипли будят се иглики, кълба с мечтите на глухарчета, отворените шепи на лалета, от бели люляци най-леки тичинки, браздите на полета и уловеният от мислите й танц на сенки, които спят върху стените нощем, когато свещите сълзят в мълчание. Луната, даже сляпа, очите й обича и крие топлата вглъбеност в тишината, на вятъра, забравил своя звук в нозете на бреза. Небето спуска с капки дъжд накъсани въжета от бягалите с детските крачета люлки. На дните светлината свива, изприда прежда, на гълъбите с гукането я превежда до глухите ръце, които мачкат спомени в хартиените кораби на локвите. С тъгата си, в пътеки утринни увлича всяка друга и пази чисти езерата на очите, донесли пясък от пустиня. Декорите на старото небе закърпва с няколко разцъфнали до синьо макове. А вишните, когато цъфнат, любимата й котка в нощната градина я довежда, дъхът в жуженето на всичките пчели да разтопи в косите на звезди и да покрие жадното море с воал от земна пролет… Когато някой свърши своя път, в леглото на мечтите му го слага. От вечността откъсва на кипарис клонки, с трева, израсла в сянка на забрава ги превързва, поръсва ги с вода, събирана в следите от копита, прибрала образа от волността на грива и с буквите от черно-бяло на пианото ги пуска, в отново оживели за мечти криле от петолиния... Под моста се изплъзва по вълните всяка точка отражение. Последното стъпало тихо ги записва, отмята върху камъните мокрите им мигове, и в скута на старицата отронва нотите, в които тя отглежда на очите си усмивките…

4 коментара:

  1. Сляпата старицата с коси къдели, държи животът и смъртта в ръцете си. Държи минало и бъдеше, тук и навсякъде.Без име е. Дали ни трябва да го знаем?

    ОтговорИзтриване
  2. Сляпата старица, Влади, е нашето решение - къде оставаме? Неспирно крачим между две стени - макар в едната стая да са четири, те две по две събират си желанията - последват двата полюса, един срещу останалият друг - отминало и бъдеще... Самото съществуване е настояще. Но то все гледа по посоките, които му градят стените... Аз искам да отпия от копитата на волността, аз искам да последвам петолинията от мечти, описало пианото, аз искам да пия отражения от мигове, които мостовете пускат, искам да са в ръцете ми, искам да са на мисълта материалното... А все държи ме времето...

    ОтговорИзтриване
  3. Неповторими са твоите лирически приказки.В тях няма обичайните вълшебства,тук е само вълшебството на твоето слово,картинно и образно,което не повествува,но рисува прекрасни картини.Не възприемай думите ми като куртоазия,просто това усещане остави у мен прочетеното тук.

    ОтговорИзтриване
  4. Малко са думите, които мога да усещам как се представят в ред за употреба, Мите. Бих искала да са стократно повече, но щеше да е толкова нескромно... нали и други искат да "забъркват" от словестна смес бои :)

    ОтговорИзтриване